Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Не съм съгласен, Саймън. Както казах тази сутрин, много неща са се променили. Започнах да имам съмнения към Крейг. Това, което направих, бе да блокирам една лоша инвестиция на фирмата. Въпрос на преценка. Моята беше правилна, твоята — грешна. Виж, не желая да продължавам повече този разговор.

— Защо не оставим преструвките — казах аз. — Може да не си бил съгласен с моята преценка, но трябваше ли да ме унижаваш пред…

— Казах, че не желая да продължавам този разговор. — И той свали поглед към документите на писалището си.

Знаех, че имам още, което бих могъл да кажа, може би повече, отколкото следваше да бъде казано. Но Франк не желаеше да ме чуе.

— Може и да не искаш да говорим за това сега, но някой ден ще трябва да изясним тези неща — казах аз и ядосан напуснах офиса му.

В коридора се разминахме с Даян.

— По-весело — каза ми тя.

— Защо? Нищо не правя както трябва.

— Не е така. Ела в моя офис.

Последвах я. Тя старателно затвори вратата зад нас. Офисът й беше по-малък от този на Франк и по-прибран. Стилен, сдържан и модерен.

Свлякох се в първото попаднало ми кресло и стиснах лицето си с ръце. Тя седна на дивана срещу мен. Беше спокойна, на устните й имаше окуражителна полуусмивка. Виждах през пръстите си дългите й крака, опрени на дивана. Лиза си беше права. Тази жена несъмнено бе адски привлекателна.

— Всеки има своя лош ден в която и фирма да работи — каза тя. — Ще трябва да се примириш. Това е като ритуал за встъпване в пълнолетие. С лизинга на компютри успя. Сега е ред на издънката. Но знай, че те наблюдават как я приемаш. Стъпиш ли отново на краката си, значи си издържал изпитанието.

— Ще видим как ще се получи — казах аз. — Между другото, благодаря ти за подкрепата.

— Мисля, че ти беше прав. Не виждах защо не трябва да го казвам. — Тя за миг се усмихна. — Сега — тя стана и взе куп документи от бюрото си — искам да прегледаш това. Става дума за една компания, казва се „Тетраком“. Имат идея за нов вид микровълнови филтри за мрежите на клетъчната телефония. Технологията ми се струва крайно интересна. Планирам да отскоча да ги видя в Синсинати следващия четвъртък и петък. Ще можеш ли да дойдеш?

Бях готов да кажа: „Да, разбира се“, но се поколебах. Командировка с преспиване в компанията на Даян… не беше най-разумното нещо в момента.

— Не мисля, че ще мога — казах. — Има още доста неща около „Нет коп“, които чакат мен.

— О, стига де. Става дума само за ден и половина. Бих се радвала да работим заедно. Мисля, че от нас може да стане добър екип.

Когато партньор изрично пожелае да работи с теб по някоя сделка, е глупаво да се опъваш.

— Да не би проблемът да е в пътуването с мен? — проницателно ме изгледа Даян.

Стоеше пред мен, облечена в делови костюм, застанала до голямото си бюро — партньор във фирмата, за която работех. Беше експерт в сферата на телекомуникациите — област, в която исках да специализирам и аз. Как бих могъл да имам проблем да пътувам с нея?

— Не, разбира се, не. Ще гледам да мога.

— Отлично. Ще поговоря с Гил, ако „Нет коп“ създава проблем. Но тази сделка е важна.

Усмихнах се и излязох.

— Видях те да се вмъкваш в офиса на Даян — каза Даниел, когато се прибрах. — Вие двамата май си прекарвате доста добре.

— О, интересуваше се колко добре ти виси, Даниел — отговорих аз. — Но не се безпокой, няма да й кажа, обещавам.

— Кажи й, че е добре дошла да го провери лично. — Даниел се усмихна на редиците числа върху екрана на монитора. — По всяко време.

Излязох от офиса в шест — доста рано за мен — и тръгнах пеша към къщи. Пътят минаваше от Финансовия квартал през Комън до Бийкън Хил. Вечерта бе топла за началото на октомври и имаше много хора: разхождаха се без да бързат, по тениски или ризи с къс ръкав. Вече бе имало една-две по-студени нощи и листата по дърветата бяха започнали да пожълтяват.

Вървях бавно, опитвах да се отпусна и се радвах на ласката на последните слънчеви лъчи. Няма никакво съмнение, че в Бостън есента е най-добрият сезон. А най-лошият е зимата. Само след два месеца щях да се боря със студа, за да се добера до вкъщи.

В Бийкън Хил както обикновено бе спокойно. Разминах се с някаква нещастница, повела четири кучета от Комън обратно към собствениците им, и вежливо се усмихнах на един мъж, който се възмущаваше на глас на „кучия син“, заел две места за паркиране с една кола. Паркирането и кучешките изпражнения са двата най-големи проблема на Бийкън Хил. Съгласен бях с общото мнение по единия, не разбирах другия, но в квартал като този най-разумно е да държиш подобно мнение за себе си.