Майкъл Ридпат - Последна сделка

Тя си издуха носа и сълзите й спряха.

— Чудя се кой ли го е убил? — въздъхна тя.

— Вероятно някой крадец. Къщата е доста усамотена. Сигурно е решил, че може да направи удара през деня и Франк го е изненадал.

— Полицията, изглежда, не е стигнала доникъде, иначе щяхме да сме разбрали.

— О, нямах възможност да ти го кажа. Преди два дни сержант Махони идва да ме види в офиса.

— И какво ти каза?

— Зададе ми няколко въпроса, свеждащи се до това къде съм бил, след като си тръгнах от баща ти. Изглежда, баща ти е говорил с Джон по телефона, докато аз съм се разхождал по плажа. Та Махони искаше да намери някакво потвърждение на голословните ми твърдения.

— И можа ли да му го дадеш?

— Още не е открил никой, който да ме е видял. Не останах с впечатлението, че е постигнал някакъв прогрес. Струва ми се, че засега съм номер едно в списъка на заподозрените.

— О, Саймън! — Тя леко стисна ръката ми.

— Ти разказа ли му за делото на Хелън?

— Ами… да, направих го. И за него ли те попита?

— Да… Намекна в колко удобен момент е дошла смъртта на Франк… в смисъл, че сега сме можели да си позволим обжалване на решението. Беше ми неприятно да слушам подобни неща.

— Съжалявам, Саймън. Той ме попита за парите и се поинтересува дали сме имали някакви финансови разногласия с баща ми. Реших, че трябва да му кажа истината.

Усмихнах й се.

— Няма нищо. Наистина е най-добре да му казваме истината. Иначе може да ни уличи в лъжа и тогава нещата ще станат още по-лоши.

— Не се безпокой, Саймън, те не разполагат с никакви доказателства.

— Нищо конкретно, съгласен съм — казах аз. — Но не мога да не призная, че съм малко разтревожен. — Сервитьорът ни донесе бутилка „Кианти“ и аз налях. — Махони определено ме е взел на прицел. Питам се дали не е и за това, че съм англичанин. Или още по-точно, защото съм служил в Северна Ирландия.

— Не те разбирам.

— Попита ме убивал ли съм някога. Потвърдих и уточних, че е било в Ирландия.

Лиза сви рамене.

— Възможно е. Външният му вид издава в него ирландеца. А дори и след мирното споразумение в този град несъмнено ще има силни настроения в полза на ИРА. — И като ме видя да въздъхвам, Лиза добави: — И Еди смята, че си бил ти.

— Не… — Готвех се да промърморя нещо неособено ласкателно за Еди, но се спрях навреме. В очите на Лиза Еди беше непогрешим. Представих си с какво вътрешно раздвоение ми беше признала за неговите съмнения в мен. — Е, добре, той греши, нали така?

— Да — потвърди Лиза. — Знам, че греши. — Тя ме погледна, леко притеснена, и поясни: — Но ще ти кажа, че в най-черните моменти през последните дни и аз съм се питала. Все пак ти си бил там, влезли сте в спор с татко, знаеш как да използваш оръжие, а и неоспорим факт е, че аз наследявам много пари. А и нали последният видял жертвата жива, най-често е убиецът.

— Кой твърди това?

— Еди.

Отново надвих желанието да съобщя на Лиза откровеното си мнение за идиотските теории на Еди. Съзнавах, че тя все пак не иска да вярва на него, иска да вярва в мен. И това, че бе споделила с мен съмненията си, означаваше само, че иска да бъде разубедена.

— Лиза, ти ме видя, когато се върнах от срещата с баща ти. Изглеждах ли ти тогава като човек, който току-що го е убил?

— Не, разбира се, че не. — Тя се усмихна. — Не се безпокой, Саймън, аз знам, че ти нямаш нищо общо с убийството. Еди греши, а аз страшно съжалявам, че макар и за миг съм се съмнявала в теб.

Шибаният Еди. Той несъмнено изпитваше чувство на вина, че се бе държал с баща си толкова зле през последните години. И също така несъмнено бе, че тази вина подклажда в подсъзнанието му инстинктивното човешко желание да обвини някого за смъртта на своя родител — не някакъв анонимен убиец, а реален човек — човек, когото познава, към когото се отнася с подозрителност и към когото е лесно да насочи омразата си. Такъв като мен например. Още повече след като полицията не правеше тайна от готовността си да разглежда сериозно тази хипотетична възможност и след като аз така добре се вписвах в смътната му представа за криминология. Изобщо бях идеалният кандидат.

Близостта на Лиза с брат й не бе изненадваща. Той винаги се бе грижил за нея и знаех, че й е помагал в мигове на изпитания. Бях му благодарен, че е брат на жената, която обичах, но не можех да толерирам опитите му да я настрои срещу мен.

Донесоха вечерята и ние сменихме темата. През останалата част от вечерта никой от нас не продума за Франк, „Бостън пептидс“ или „Био-уан“. Близо два часа се държахме както бихме се държали преди смъртта на Франк. Накрая все пак ни изгониха от ресторанта и решихме да се качим по хълма до паметника „Бънкър Хил“.