Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Лиза, не съм разказвал никому нищо. — Усещах, че и аз гневно повишавам глас. Опитах да се овладея. — Виж, поне ще имате ресурсите да довършите работата си над ВР56.

— Да… Томас Иневър ще припише заслугата на себе си, а аз ще трябва да се радвам, ако ми позволят да правя нещо повече от това да мия мръсните им епруветки. Саймън, този човек е ужасен. Нямаш представа какви неща съм чувала за него.

— Едва ли е толкова лош — примирително казах аз, макар собствените ми впечатления да говореха за точно обратното.

Лиза се освободи от ръката ми.

— Ти не разбираш! Всичко, което съм постигнала през последните години, ще бъде тайно продадено на един абсолютен тъпанар. И то от фирмата на собствения ми съпруг, представяте ли си!

— Лиза…

— Лягам си.

С тези думи тя стана, остави ме сам на дивана пред безсмисления брътвеж на телевизора и отиде първо в банята, а после и в спалнята.

Така и не бях успял да й кажа за намеренията на Иневър. Но като се имаше предвид отвратителното й настроение, така може би беше и по-добре. Все пак, размисляйки над ситуацията по-рано следобеда, бях заключил, че „Био-уан“ едва ли ще прояви глупостта да се освободи от учен с таланта на Лиза, който най-добре от всички на света знае подробностите около ВР56. Както и да е… изчаках един час, съблякох се и предпазливо се вмъкнах в леглото. Усещах, че Лиза още е будна, и тихо казах:

— Лека нощ.

Никаква реакция.

Обикновено, в редките случаи, когато си лягахме скарани, Лиза се оставяше да бъде умилостивена. Но тази нощ дори не направих опит.

В края на краищата трябва да съм заспал дълбоко, защото се събудих в девет без четвърт. Лиза беше излязла.

Извадих веслата и тичешком отидох до пристана. Закъснях с пет минути, но Киеран ме чакаше. Беше висок дангалак, ирландец, от Тринити Колидж в Дъблин — познавахме се от бизнес школата. Освен това беше отличен гребец и събота сутрин често тренирахме с него в двойка. Беше си намерил работа в една от множеството консултантски къщи в Бостън.

— Как е, Саймън?

— Сигурно съм бил и по-зле, но не мога да си спомня точно — казах аз.

Изтеглихме лодката до края на пристана.

— Прочетох във вестника за тъст ти. Моите съболезнования…

— Благодаря.

Киеран схвана, че не ми се говори, и изостави тази тема.

— Добре, дай сега да я вкараме във водата…

Хвърлихме лодката в реката и аз седнах в нея пръв. Гребях отпред, а Киеран отзад. Не след дълго намерихме добър ритъм. Мускулите ми се свиваха и разпускаха, сърцето с наслаждение помпаше кръв, кислород и ендорфини в организма ми, а свежият въздух гладеше кожата ми. Започвах да се сливам с прохладната вода под нас. И да се отпускам… След десет минути концентрирано гребане мислите ми отново се насочиха към Лиза.

Безпокоях се за нея. Разбирах, че смъртта на Франк е голям удар, и според мен правех каквото бе по силите ми, за да й бъда подкрепа в трудния миг. Но към големия й проблем сега се прибавяха и неприятностите на работа. Моментът едва ли можеше да бъде по-неподходящ. Тя ми изглеждаше просто физически болна… изморена, с непрестанно главоболие и с този отчаян поглед в очите. Случката с тостера беше просто непонятна. Да не говорим колко нетипично за нея бе избухнала, когато й споменах за изкупуването. Сякаш изобщо не бе помислила колко безсмислено е да обвинява мен. И все пак… би ли могла да реагира по друг начин при цялото това напрежение, което й се бе струпало? Може би… може би просто бе имала нужда да излее гнева си за всичко случило се върху някого и аз се бях оказал край нея в неподходящия момент.

Досега винаги когато бяхме имали неприятности, бяхме търсили подкрепата на другия. Естествено, случилото се през последната седмица ни бе поставило пред изключително изпитание, но аз се бях надявал, че заедно, един до друг, ще съумеем да преодолеем загубата на Франк без сътресения. Само че сега изглеждаше, че май няма да можем да го постигнем.

Е, добре, все пак Лиза се нуждаеше от мен повече от всякога. Щях да се опитам да й помогна, без да обръщам внимание на пристъпите на мрачно настроение, които я обземаха.

— Ей, Саймън, по-леко! — обади се Киеран зад мен. — Снощи имах тежка нощ.

— Извинявай — извиках му в отговор. Бях ускорил ритъма, без да се усетя, така че сега забавих отново до по-приемливите трийсетина загребвания в минута. — Така добре ли е?

— Добре е. Другата събота, ако желаеш, можем да спечелим олимпийските игри.

Продължихме по-сдържано, плъзгайки се безшумно под живописните мостове над Чарлз.