Майкъл Ридпат - Последна сделка

Арт ме видя и се намръщи. Пошепна нещо на стоящия до него Гил. Гил ме погледна, след което двамата размениха още няколко думи, като Гил успокоително сложи ръката си върху тази на Арт. Стоях в средата на приемната и нямах представа как да се държа. Гил забеляза притеснението ми.

— Саймън, Джон — здравейте. Сядайте. Чакаме Джери Питърсън и доктор Иневър. Познавате Линет Мауър. Линет, нека ти припомня — това са Джон Чалфонт и Саймън Ейот, двама от нашите прекрасни съдружници.

Мауър се усмихна приятелски и така съобразителността на Гил успя да избегне създаването на неловка ситуация. Но беше повече от ясно, че Арт не се радва на присъствието ми. Толкова по-зле за него.

Към нас се приближи делово облечена жена и ни поведе през поредица от коридори, като показваше личната си карта на намигващите ни зелени индикатори по пътя. По пътя се разминавахме със служители с бели престилки или безукорно изгладени ризи, крачещи целеустремено поединично или по двойки към своята цел. Не чухме никой от тях да продумва. Атмосферата тук бе безкрайно по-различна от уютното място, където Лиза работеше за „Бостън пептидс“. Накрая стигнахме до врата с надпис:

Директор по техническите въпроси

Жената почука, отвори и ни въведе.

Поздравиха ни двама мъже. Единия го познавах. Имаше сива коса и младежко лице, беше облечен в риза с разтворена яка и спортни панталони и всяка фибра от тялото му издаваше в него преуспелия предприемач: Джери Питърсън — председател на борда на „Био-уан“ и стар приятел на Арт.

Другият бе висок и слаб. Остатъците от косата му бяха зализани назад и откриваха блестящо загоряло чело. Имаше издължено тясно лице, набраздено от дълбоки наклонени бръчки. Носеше папийонка в мотив с дребни балончета. Шеговитият нюанс в облеклото му контрастираше на киселото му изражение. Без никакво съмнение — не кой да е, а самият доктор Иневър.

Гил се залови с представянията, обяснявайки, че Мауър е дошла, за да се запознае по-отблизо с най-важната инвестиция на „Ревиър“. Джери Питърсън галантно я поведе през стаята към събраните на едно място диван и кресла и настани всички ни там. Местата се оказаха предостатъчно. Делово облечената жена измъкна отнякъде поднос с чаши за кафе и ги напълни.

Огледах се. Кабинетът на Иневър беше просторен и се опитваше да комбинира в едно стила, подхождащ на сериозен учен, с разкоша, подходящ за директор на международна компания: лавиците по стените бяха отрупани с дебели книги, чиито заглавия се състояха от думи с по над десет букви, периодиката и списанията бяха грижливо подредени отделно от монографиите, голямата бяла дъска на стената беше плътно изписана с неразгадаеми научни символи. От друга страна, погледът нямаше как да пропусне масивното директорско писалище, изгледа към Кендал Скуеър и част от реката, най-сетне кожените директорски кресла. Имаше, наистина имаше нещо от атмосферата, присъща на висшия мениджмънт, макар да се съмнявах, че това бе влизало в намеренията на Иневър.

Джери Питърсън прочисти предупредително гърло.

— Преди да дам думата на Томас, искам да ви уверя, че очертаващото се развитие на нещата ме изпълва с радостна тръпка, а знам, че след като го изслушате, и вие ще се чувствате като мен. „Неуроксил-5“ е страхотно лекарство, което няма равно на себе си. Но хората често ме питат над какво работим в момента. Купуването на „Бостън пептидс“ и тяхното средство срещу болестта на Паркинсон, а именно ВР56, ни дава възможност да гледаме към бъдещето с нетърпение и надежда. Томас…

Иневър тънко се усмихна и вдървено седна в едно от директорските си кресла.

В този миг се намеси Арт:

— Томас, преди да започнеш, дали не би могъл да обясниш на Линет какво представлява „Неуроксил-5“ и как стоят нещата около него.

— Разбира се — услужливо се съгласи Иневър и все така тънко се усмихна на Гил и Мауър: — Болестта на Алцхаймер е сложно заболяване, по същността на което в момента няма пълна яснота. — Акцентът му беше смес от американски и австралийски изговор. — Вероятността да порази даден човек се увеличава с напредване на възрастта му. В интервал от няколко години алцхаймер убива милиони мозъчни клетки. Първоначално ефектът е пренебрежимо малък. После пациентът започва да забравя дребни неща, а след това все по-съществени, за да се стигне до момент, когато заболелите забравят собственото си име или лицата на най-близките си родственици и дори на членовете на семейството. Накрая тялото „забравя“ как да функционира и пациентът умира. Болестта е жестока както по отношение на заболелия, който изпада във все по-силно объркване от обкръжаващата го действителност, така и за неговите близки, които стават свидетели как самоличността на човека, когото така силно са обичали, постепенно се заличава от паметта му. — Спомних си думите на Карл за жената от клиниката за лечение на алцхаймер, чийто съпруг си бе забравил усмивката, и за страха му, че същото може да сполети и леля Зои. — Всъщност в мозъка на заболелия от алцхаймер се развиват няколко процеса — продължаваше Иневър. — Пътищата на един от мозъчните невротрансмитери се блокират, в определени части на мозъка се образуват отлагания, които освобождават молекули, известни като „свободни радикали“, атакуващи мозъчните клетки. Тогава клетките се превръщат в депа на калция и като резултат на първоначалната атака умират, макар да е трудно да се определи кое е причина и кое — следствие. Повечето лечения се фокусират върху един или друг етап от развитието на болестта. — Лицето на Иневър се одухотвори и сега той говореше гладко и напълно разбираемо. — Но това, което ви описах, са симптомите, а не причината. Ние съумяхме да идентифицираме ген, който в определен момент от живота на пациента започва да излъчва съобщения до организма, и точно тези съобщения поставят началото на веригата от събития. Въпросните съобщения се пренасят от молекули на рибонуклеиновата киселина, известна съкратено като РНК. Ние получихме молекула, неутрализираща създаваната от гена РНК, и по този начин прекъсваме по-нататъшното развитие на болестта на Алцхаймер. Това е нашият „Неуроксил-5“.