Майкъл Ридпат - Последна сделка

Бързах да се прибера у дома преди седем, за да не карам Лиза да чака, ако и тя се е прибрала по-рано, но нея я нямаше. Върна се след девет. Изглеждаше изморена и потисната.

— Нещо за пиене? — попитах я аз.

— Чаша вино би било чудесно. — Тя се тръшна на дивана.

Подадох й чашата.

— Дълъг работен ден.

— А ти какво очакваш? — сопна се тя. — Нямаше ме на работа половината седмица. Не мога да ти опиша колко работа се бе насъбрала.

Избухването й ме сепна, но казах кратко:

— Така е.

— Не си единственият с напрегната работа, нали ме разбираш!

— Добре, знам — опитах се да я успокоя аз. Седнах до нея и сложих ръка върху раменете й.

Тя отпи от виното.

— Съжалявам, Саймън. Просто… просто фирмата е много зле. Парите се свършиха. Даже не бях предполагала колко сме зле. Съгласих се този месец да се откажа от заплатата, но дори това няма да помогне.

Въздъхнах.

— Няма ли откъде да намерите оборотни средства?

— Според Хенри, не. Спасението е да приключим колкото може по-скоро с документирането на изпитанията на ВР56 върху животни. Това ще ни постави в добра позиция пред потенциални инвеститори.

Новините не бяха добри. Лиза бе вложила всичко в своя ВР56. И ако „Бостън пептидс“ фалираше преди лекарството да реализира потенциала си, разочарованието й щеше да бъде трудно за описване.

Пристиснах я до себе си и тя се сгуши под ръката ми. После се разплака.

На следващата сутрин пристигнах на работа малко по-късно от обичайното. Даниел още не беше дошъл. Поздравих Джон, който преглеждаше „Уолстрийт Джърнал“ и едновременно с това набиваше поничка с боровинково сладко.

— Четиридесет и четири и половина — съобщи той, без да вдига поглед.

— Пълзи нагоре — коментирах аз.

— „Пълзи“ е правилната дума.

Отворих уебстраницата на „Челси“, за да науча подробности по снощния им мач. Интернет е дар от бога за английските футболни запалянковци в Америка. Момчетата отново бяха победили, този път с два на нула.

Джон ме прекъсна:

— Ей, Саймън! Чу ли за „Бостън пептидс“? — Явно искаше да ми съобщи поредната клюка.

— Не, какво се е случило?

— „Био-уан“ ги купуват. Арт и Даниел подготвят сделката от вчера.

Хванах се за главата.

— Не може да бъде!

Джон явно се изненада от реакцията ми:

— Но това ще е добре за Лиза, нали така? Тя има акции на фирмата. А и „Био-уан“ ще дадат на „Бостън пептидс“ средства за разширение на развойната им дейност.

— Лиза никак не харесва „Био-уан“, Джон. — Там, където рисковите инвеститори виждат качване на акциите Лиза виждаше една голяма и лоша биотехнологична компания. За която щеше да се наложи да работи.

Даниел влезе в офиса с торбички под очите и видимо тежко куфарче в ръката.

— Чух за „Бостън пептидс“ — изпреварих го аз. — Джон вече ми каза.

— Добра сделка — каза Даниел, отвори куфарчето и започна да подрежда документите по бюрото си.

— За „Био-уан“.

— И за „Бостън пептидс“. Лекарството е перспективно за лечение на паркинсона, а „Био-уан“ имат мускулите да го изтеглят до пазара.

Въздъхнах. Търговската логика ми бе ясна.

— Презентацията е днес следобед — съобщи Джон. — Идваш ли?

— А ти как мислиш?

— При тях на Кендал Скуеър в два.

— При тях?

Даниел се захили.

— Да. Иневър без притеснение предупреди, че нямал време да идва при нас.

Беше нечувано компании да правят презентации за партньорите на друго място, освен при нас. И обикновено идваха идеално подготвени. Ние се появявахме с малко закъснение или отменяхме срещата. Но в случая с „Био-уан“ балансът на властта отдавна се бе изместил от инвеститор към инвестиран.

— Ти ще ходиш ли? — попитах Даниел.

— Разбира се. Всичките проклети сметки ги направих аз.

— Значи ако има грешки, ще знам към кого да се обърна.

— Само се обади и си покойник — заплаши ме Даниел.

Въпреки признатите си математически способности, той имаше склонността да разменя цифри, така че например 568 понякога се превръщаше в 586. Джон и аз изпитвахме искрено наслаждение да изчакаме възможно най-неудобния момент, за да посочим грешката.

Щях да си държа очите отворени на четири.

— О, Саймън — обади се Даниел, — Арт ме помоли да ти кажа да му се обадиш веднага като дойдеш.

— За „Био-уан“ ли?

— Предполагам.

Арт беше заел обичайната си поза, облегнат в скъпото си кожено директорско кресло. С една ръка притискаше слушалката до ухото си, а с другата лениво поклащаше кутия диетична „Д-р Пепър“. Арт прекарваше на телефона повече време от всички останали партньори на фирмата, взети заедно. Това бе работата, която обожаваше да върши. Говорене вместо мислене. Можеш лесно да си прекараш двайсет и четири часов „работен“ ден на телефона, без да пипнеш нищо и без да вземеш никакво решение.