Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Да.

— Ами оказа се, че някакъв ненормалник поръчал неколкостотин хиляди юргана с щампи на костенурките нинджа, които сега никой не иска да купува. Складовете са препълнени. Пращят от стока. Голям проблем.

— Така изглежда.

— Та, предложих им значи да се върнат към традиционните юргани с мили сюжети върху тях. Цветя и така нататък.

— Доста радикално.

— Не чак толкова, колкото щурите идеи на Макардъл. Хванал се и направил подробно проучване на вкусовете на несемейните. Установило се, че има голям недостиг на юргани при категорията под трийсет години и заключението му е… — Джон ме погледна въпросително.

— Предавам се.

— Да заложим на голотията.

— На голотията?… Какво значи това?

— Ами не е ли ясно? Да заложим на голите сюжети. Да зарежем костенурките. Ще щамповаме голи женски тела върху юрганите и те ще се разграбват като топъл хляб от всички младежи под трийсетте, на които им е втръснало от цветя или костенурки по завивките. И компанията забогатява.

— Господи! И какво казаха на това?

— Попитаха защо не голи мъже? Защото, нали се сещаш, самотните жени също се завивали.

— А Макардъл?

— Каза, че идеята била интересна и щял да я обмисли внимателно.

— О, боже!

— Да, именно „О, боже“!

— Ще го оставиш ли да го направи? — попитах аз.

— Да, в малък мащаб. Компанията и без това никаква я няма, а на мен ми е любопитно какво ще излезе.

— Каза ли на Арт?

— Няма никакъв смисъл. Той вече е загубил всякакъв интерес към тази сделка. Сега е мое отроче. Чай?

— Благодаря — съгласих се аз и Джон излезе, за да донесе. След две минути се върна с моя чай и кафява мътилка с бяла пяна за себе си.

— Не мислиш ли, че трябва да опиташ нещо по-позитивно? — поинтересувах се аз, когато ми подаде чашата.

— Задавал съм си този въпрос, но не намирам смисъла. Ако компанията се провали, вината си е на Макардъл, а не моя. Иска ми се нещата да си останат такива.

Не бях убеден, че това е правилното отношение, но не възразих.

Същия следобед дойде да ме посети сержант Махони. Придружаваше го друг детектив, когото той ми представи като служител в щатската полиция, макар да не ми приличаше на такъв. Поканих ги в малката приемна.

— Как се движат нещата? — попитах го аз.

— Бавно, но сигурно. Бавно, но сигурно — натърти той. — За мен това е най-добрият начин.

— Някакви заподозрени? Искам да кажа освен мен.

— На този етап още не сме сигурни. Но има прогрес.

Нямаше никакъв шанс Махони да сподели с мен кой мисли, че е убил Франк, дори да имаше някаква идея. Но бях любопитен да видя как ще реагира на подмятането ми за моето участие в списъка.

— Успяхме да стесним интервала от време, когато е станало убийството на господин Кук. Проверката в телефонната компания показа, че се е обадил на Джон Чалфонт в три и двайсет и четири следобед онази събота. Говорили са около две минути. Господин Чалфонт си спомни разговора. Сега знаем, че в този час той още е бил жив.

— По това време със сигурност си бях тръгнал — казах аз.

— Господин Чалфонт казва, че е позвънил на господин Кук и по-късно. В предния разговор обсъдили някои подробности по сделка, която са движили заедно, и господин Чалфонт искал да му съобщи какво мисли. Господин Кук не вдигнал слушалката и се задействал телефонният секретар. Установихме, че записът е бил направен в четири трийсет и осем.

— Ясно.

— Въпросът ми е къде бяхте между три двайсет и четири и четири трийсет и осем?

— Разхождах се по плажа. Нали ви казах. Впрочем… към четири и трийсет и осем не е изключено вече да съм пътувал за „Нет коп“.

— Да, казахте ни това — съгласи се търпеливо Махони. — Неприятното е, че не успяхме да намерим никой, който да ви е видял там долу. Издирихме двама, които са се разхождали по Шанкс Бийч в събота следобед, но нито един от тях не си спомня да е виждал по плажа някой отговарящ на вашето описание. Същото се отнася и до колата ви, която на всичко отгоре е лесно запомняща се.

— О! — Дявол да го вземе! Как бе възможно никой да не е забелязал моя „Морган“? Тъмнозелена, издължена и ниска, колата ми напомняше за гигантите от 40-те години, макар да бе само на десет.

— Можете ли да се сетите за някой, който ви е видял? Спирахте ли да зареждате например? Влизахте ли в магазин?

— Не — въздъхнах аз. — И съм сигурен, че в будката на входа на плажа нямаше никой…

— Така е, не е имало — потвърди Махони.

— И сте сигурни, че никой не забелязал колата ми? Не мога да се представя как може някой да я е видял и да не я запомни.