Майкъл Ридпат - Последна сделка

Бях забелязал, че обикновено това е времето, когато проблемите на деня изпълзяват обратно в съзнанието ми и молят за решение.

Сред всички се открояваше разговора ми с Гил. Махони още не ми бе казал в прав текст, че съм заподозрян, но беше повече от ясно, че нещата отиват натам. „Кандидатите“ не бяха много. Спрях внезапно, седнах на една пейка, погледнах в посоката, от която бях дошъл, назад към елегантната островърха камбанария на църквата при Парк стрийт и грамадните сгради на Финансовия квартал, надвиснали над нея. Възрастна жена ме подмина, мърморейки си нещо на глас. Зад нея вървеше млад латиноамериканец по дънки и тъмно яке. Погледна ме за миг, когато седнах, като че ли се поколеба, после и той мина покрай мен, забил поглед в алеята под краката си.

Значи ме следяха. Беше полицай естествено, какво друго? Реших да не му казвам нищо, но го проследих с поглед, докато не пое нагоре по Бийкън стрийт. Изчаках да се скрие от погледа ми и едва тогава продължих за дома.

Лиза беше доволна, че се прибрах по-рано. Беше облякла тъмносинята риза, която Франк й бе дал на заем, когато се бяхме хванали да боядисваме апартамента, след като се бяхме нанесли в него. Прегърнах я.

— Изпрати ли майка ти и Еди? — поинтересувах се аз.

Тя кимна.

— Самолетът излетя навреме. Но мама не искаше да си тръгне, преди да съм й обещала, че ще отидем за Деня на благодарността.

— Естествено, нали сами бяхме решили.

— Да.

— Срещата при адвоката сутринта беше доста тягостна, нали?

— Още не мога да повярвам, че татко е изключил Еди от завещанието си. Толкова глупаво.

— Но ти постъпи много щедро, като му даде дял.

— Не бих искала смъртта на татко да стане повод за ново обтягане на отношенията в семейството. В края на краищата, след като татко си замина, Еди направи толкова много за мен и мама. Справедливо е да му дам онова, което му се полага, нали?

— Предполагам — уклончиво отговорих аз.

Лиза изпитателно ме погледна.

— Нима смяташ, че съм сбъркала?

— Ако бях на твое място, щях да задържа парите. Баща ти е знаел какво прави. А и Еди така или иначе щеше да си получи своите сто хиляди от застраховката.

Лиза се намръщи.

— Но това не е правилно.

— Спокойно, Лиза. Решението си е твое. И ти постъпи много щедро. Еди е голям късметлия, че има такава сестра.

Лиза се усмихна. После лицето й отново стана сериозно.

— Ти не го харесваш, нали?

— По-скоро той не ме харесва. Но мога да призная, че с течение на времето започнах да споделям чувствата му.

— Но той наистина е прекрасен човек. След развода аз бях тази, която плака. Не можех да понеса мисълта, че повече няма да живеем с татко, както и че мама и татко вече не се обичат. Еди обаче понесе развитието на нещата мъжки: той не пророни нито сълза, а вместо това се захвана да ни успокоява. Винаги когато имах проблем, той се оказваше до мен. Аз вече бях навлязла във фазата на кризите — знаеш, онези, когато девойките страдат от липса на увереност в себе си. А Еди винаги ми казваше, че съм достатъчно добра да постигна каквото пожелая. Той ме окуражи да запиша биохимия, да отида в Станфорд, да се заловя с изследователска работа. Той ми помогна да повярвам в себе си. И само благодарение на него можах да преодолея удара на развода. Предполагам обаче, че той така и не успя. И точно затова е толкова чувствителен, когато стане дума за татко.

— Явно му е било трудно — съгласих се аз, за да успокоя Лиза. Но в себе си мислех, че Еди се бе държал като разглезено хлапе, изпаднало в истерия и успокоило се едва когато му обещаха да го възнаградят с два милиона и нещо отгоре. Но парите си бяха на Лиза и аз действително се възхищавах на твърдата й решимост да прояви щедрост към брат си.

— Поне ще можем да помогнем на Хелън с разноските по делото — каза Лиза.

— Сигурна ли си, че можем да използваме тези пари?

— Естествено, Саймън. Аз не по-малко от теб искам тя да спечели.

Усмихнах й се признателно. На фона на всичките ни неприятности бях доволен, че има перспектива за добри новини, които да съобщя на сестра си. Тя ги заслужаваше.

— Обади й се и й кажи — настоя Лиза. — Но помни, че трябва да изчакаме оценката.

— Ще й позвъня утре — обещах аз. — Тя ще е много щастлива. Благодаря ти. — И я целунах. — А ти как се чувстваш?

— Отвратително.

— Справяш се добре.

— Благодарение на теб. — Тя отново се притисна в мен. — Толкова съм щастлива, че се омъжих за теб. Едва ли бих могла да понеса всичко това сама.