Майкъл Ридпат - Последна сделка

— И аз се питам. — С изключение на сделката с „Био-уан“, Франк беше най-способният инвеститор на „Ревиър“. Досието на Гил беше доста шарено, това на Арт бе отчайващо… е, пак с изключение на „Био-уан“. Рави и Даян имаха някои обещаващи инвестиции, но все още бе рано да се каже ще стане ли от тях нещо, или не. Но Франк — Франк несъмнено беше отличен инвеститор. Той олицетворяваше гласа на предупреждението, гласа на здравия разум, гласа, в който Гил се вслушваше, когато предстоеше да се вземе трудно решение.

— Къде е Джон? — попитах аз.

— Болен е.

— Хм, сигурно е сериозно. Изглежда така напращял от здраве, че човек не може да си го представи да се въргаля в леглото.

— Смъртта на Франк му се отрази доста зле. Нали знаеш колко много работиха заедно напоследък — напомни Даниел. — А, между другото… миналия уикенд се видях с Джеф Либерман в Ню Йорк.

— Интересува ли го „Нет коп“?

— Напълно е възможно. Обади му се.

Въздъхнах.

— Може би. Като налея малко разум в главата на любимия ми побъркан изпълнителен директор на фирмата.

Крейг явно си бе възвърнал част от оптимизма. Излезе да ме посрещне с пружинираща походка и все така по джинси, маратонки и тениска.

— Здрасти, Саймън. Как я караш?

— Опасявам се, не чак толкова добре, Крейг.

— Да, чух за Франк Кук. Съжалявам. Ела в офиса.

Минахме през залата с инженерите към стъклената кабинка в ъгъла.

— Е, има ли някакъв шанс „Ревиър“ да промени решението си за парите сега? — с надежда попита Крейг.

Въпросът му ме смая.

— Искаш да кажеш след случилото се с Франк?

— Да. — Той ме погледна очаквателно.

— Не, Крейг, никакъв.

— Лошо — каза той и изглежда, едва сега разчете изражението ми. — Май зададох неуместен въпрос, а?

— Може да се каже така, Крейг — отговорих аз. — Ще ти кажа още, че идеята да се опитваш да заплашваш Гил Апълби не е от най-добрите, които са ти хрумвали. Интересно в коя част от тялото ти е възникнала?

— Виж, бях ядосан. Бях отчаян. Бях готов да направя всичко!

— Добре, мога да ти разкрия, че не си успял да впечатлиш Гил. Всъщност той ми поръча да ти предам, че ако гъкнеш нещо пред пресата, ние направо ще те уволним.

— Не можете да го направите — сопна се Крейг.

— Можем и ти много добре го знаеш — обясних му аз. Фактът беше достоен за съжаление наистина, но инвестиционните компании често уволняваха шефовете на фирмите, с които имаха сключени споразумения. На Крейг му се бе разминало на косъм. Въпреки вярата ми в него, единственото нещо, което бе накарало Гил да се въздържи от тази крайна мярка, сигурно бе очакването му, че „Нет коп“ и така ще фалира. — О, а след това той ще се погрижи никога в живота си да не видиш пари от инвеститор.

— Окей, разбрах — въздъхна Крейг. — Съжалявам.

В този момент се сетих за нещо.

— Когато си тръгнах от „Нет коп“ в деня на убийството на Франк, ти ми се стори адски весел. Това няма нищо общо със смъртта му, нали?

— Не, разбира се, че не — отрече Крейг.

Изгледах го подозрително, но лицето му излъчваше невинност.

Той стана и отиде до бялата дъска на стената. Там имаше списък от имена: инвестиционни компании в първата колона, технологични компании във втората. Много от тях вече бяха задраскани.

— Нямахме особен успех с инвеститорите — призна Крейг, — но някои от доставчиците на оборудване кълват. „Нортел“ казаха очакваното „не“, но „Ериксон“ и „Лукстел“ изглеждат заинтересувани. Уговорих среща с „Лукстел“ в Ню Джърси за утре…

И продължи да изрежда. Оптимизмът му се беше върнал и той отново изглеждаше погълнат от мисълта за успеха на своята компания.

Въодушевен от ентусиазма на Крейг, аз се обадих на Джеф Либерман в Ню Йорк. Стана му приятно да ме чуе. Призна, че сделката с „Нет коп“ му допада. Даниел наистина бе свършил чудесна подготвителна работа през уикенда. Всъщност Джеф даже бе успял да говори с двама свои колеги и те се бяха съгласили да съберат сто и петдесет хиляди долара, за да закупят дял от компанията, което предстоеше да се уговори. Сумата бе по-голяма, отколкото бях очаквал. Крейг се впечатли от бързия резултат. Ясно бе, че „Нет коп“ има нужда от доста повече, за да произведе прототипа, но Джеф и приятелите му даваха още поне две седмици допълнително, за да намерим големите пари. С две думи, не беше много, но все пак бе стъпка в правилната посока.

Взех влака от Уелсли обратно за Саут Стейшън, върнах се на работа и отделих около два часа на документацията. Тръгнах се рано. Безпокоях се за Лиза.