Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Това е най-доброто решение, което съм вземал — отговорих аз и я целунах по косата.

Останахме прегърнати, без да говорим. Спомних си мига, когато бях взел въпросното решение. Бяхме прекарали дълъг уикенд — имаше и някакви празници — в Бъркшиър, красива хълмиста област в западен Масачузетс. Вървяхме по някаква пътека покрай течението на планински ручей. Аз бях отпред, Лиза ме следваше. Изведнъж, и аз не знам откъде, ме осени идеята, че желая да прекарам останалата част от живота си с тази жена. Бях убеден, че съм прав. Искаше ми се да се обърна и да й го кажа, но прецених, че следва най-напред да го обмисля по-добре. Колкото по-нагоре се изкачвахме по хълма, толкова по-сигурен ставах. Обзе ме някакво непознато дотогава чувство на невероятна възбуда и без да усетя как, широко се усмихнах на себе си.

Не след дълго излязохме на билото, гората свърши и се озовахме на малка полянка край езерце, сякаш пренесено в наше време от камбрия. То блестеше със сините си води под яркото слънце. Отидохме до брега и седнахме един до друг на една голяма скала.

Наоколо цареше неестествена тишина, като се изключеше едва чутият полъх на вятъра през тревата.

— Нещо замълча — забеляза Лиза.

Не й отговорих, но ми беше невъзможно да изтрия от лицето си широката си усмивка.

— Кажи де?

Отново не й казах нищо. Този път тя игриво ме удари по рамото:

— Какво?

Обърнах се към нея:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Лицето й застина от изненада. Явно не беше очаквала въпроса ми. Помислих, че съм направил жестока грешка. Тя не ми отговаряше. Сякаш бе загубила дар слово.

— Лиза?

Тя пак не отговаряше. За момент се изплаших, че съм направил ужасен фал и че изобщо съм имал напълно погрешна представа за нашите отношения. Седях абсолютно безпомощен и се опитвах да не поглеждам Лиза.

Слънцето пълзеше по небето. Появяваха се облаци и си отиваха. Никой от нас не помръдваше. Накрая Лиза се обърна към мен.

— Добре — каза тя усмихнато. — Ще се омъжа за теб.

Изкрещях от радост и я прегърнах с всичка сила. Притиснахме се плътно един в друг, смеехме се с глас и просто не бяхме в състояние да изречем една смислена фраза.

Ето че сега, една година по-късно, тя пак се размърда в прегръдката ми.

— Мисля утре да отида на работа — каза тя. — Не издържам повече да стоя тук и да не правя нищо. А и там имат нужда от мен. — Тя се отдръпна. — О, днес имах гости.

— Така ли?

— Да, дойде да ме види Джон Чалфонт. Беше много мил. Не каза нищо особено. Само че съжалявал за татко.

— Зле ли изглеждаше?

— Искаш да кажеш болен? Не, бих казала, че по-скоро ми се стори тъжен.

— Питам, защото днес си беше взел болнични. Двамата с баща ти работеха в екип. Струва ми се, че още не може да преодолее загубата.

— Той е свестен човек.

— Така е. Кой друг идва?

— А… полицията.

— Пак ли?

— Претърсиха апартамента. — Огледах дневната. Изглеждаше точно както бе изглеждала сутринта, когато бях заминал на работа. — Не се безпокой, подредих отново.

— Показаха ли ти ордер на съдията?

— Разбира се.

— И какво търсиха?

— Не знам. Но ми направи впечатление, че обръщат особено внимание на твоите дрехи. Носеха пинсети и малки найлонови пликчета.

— Намериха ли нещо?

— Не мисля. Защо, трябваше ли да намерят нещо интересно?

— Не знам.

— Изглеждаш разтревожен.

— Ами разтревожен съм. Чувствам се обграден отвсякъде. Сякаш са блокирали всичките ми пътища за отстъпление, преди да ме атакуват.

— Нищо не могат да ти направят. Нали си невинен.

Погледнах доверчивото лице на Лиза. Тя ми вярваше… както вярваше и в американската съдебна система.

— Гил ми даде името на един добър адвокат. Ако нещата загрубеят, ще му се обадя.

— Всичко ще се оправи, Саймън. Ще намерят истинския убиец.

— Дано.

— И когато го направят — каза тя, без да скрива гнева в гласа си, — надявам се да го убият този мръсник, така както той е убил баща ми.

Рано следващата сутрин се срещнахме с Крейг на летището, след което с чартърен самолет и наета кола се добрахме до един високотехнологичен парк, разположен сред гори и плетеница от магистрали в провинцията на Ню Джърси. Направихме презентацията за „Лукстел“ — сериозна компания за доставка на телекомуникационни съоръжения и потенциален клиент за комутатора на Крейг, а следователно — поне на теория — и възможен източник на финансиране. Моето присъствие се налагаше заради необходимостта да отговоря на очакваните трудни въпроси относно оттеглянето на „Ревиър“.