Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Да, трудно е да си го представим — каза Махони. Сините му очи трепнаха и той се усмихна с вбесяващата си полуусмивка. Явно си мислеше, че ме е притиснал.

— Но аз бях там, сержант.

— Правим всичко, за да намерим потвърждение на това, което ни разказахте, господин Ейот. Сега нещо друго… Според Даниел Хол двамата с него сте обсъждали състоянието на вашия тъст миналата седмица. Вярно ли е това?

— Не — бързо реагирах аз.

— Той казва, че двамата сте дискутирали парите, които господин Кук ще направи от инвестициите на „Ревиър“ в „Био-уан“. — Махони въпросително повдигна вежди, очаквайки от мен да внеса разяснение.

Тогава си спомних разговора.

— О, да, да. Вярно е. Наистина дискутирахме това. Или по-скоро той направи някаква забележка в този дух. Даниел е маниак на тема кой колко пари прави, особено сред партньорите. Мен този въпрос не ме интересува много.

— Не ви интересува значи?

— Точно така.

— Разбрахте ли какво гласи завещанието?

— Да.

— И вероятно сте научили, че съпругата ви е много богата жена?

— Е, ще стане в близко бъдеще — безизразно казах аз.

— И парите й ще ви бъдат доста полезни, нали?

— Не ви разбирам.

— За да продължите съдебния иск на сестра ви. Тя има нужда от петдесет хиляди лири, нали така? С други думи, осемдесет хиляди долара. А вие вече сте загробили много хиляди в това дело. Не е ли истина?

— Истина е — предпазливо се съгласих аз.

— Та колко по-точно сте изхарчили по делото на сестра ви?

— Около четиридесет и пет хиляди лири. На нея й струва към двайсет.

— На заем ли взехте?

— Отчасти. Останалото бяха спестяванията ни.

— И ако не намерите пари, за да обжалвате предишното решение, тези четиридесет и пет хиляди лири могат да бъдат безвъзвратно загубени, нали така?

— Точно така — признах аз.

— Разбрах още, че жена ви е молила господин Кук за заем, за да помогнете на сестра ви.

— Така ми каза тя.

— Но господин Кук й отказал.

— Изглежда. Вижте, не съм я молил да ходи при него. Идеята си беше нейна. И аз разбрах едва когато й е отказал.

Махони ме наблюдаваше внимателно.

— И тогава отидохте да го видите вие?

— Не… искам да кажа да. Но не заради това. Вече ви казах за какво отидох при него. Имахме проблем в работата, който исках да изгладя.

— И не говорихте за парите?

— Не. Всъщност Франк подхвърли няколко думи. Но аз му казах, че парите му не ме интересуват.

— Така ли? Значи господин Кук сам е повдигнал въпроса за заема, а вие му казахте…?

Поех си въздух и си наложих да говоря по-бавно:

— Франк мислеше, че съм отишъл да го моля за парите. Но това не беше моята цел. Казах му го. Казвам го сега и на вас.

— Разбирам — проточи Махони. Помисли малко и продължи: — Колко хубаво, че жена ви ще наследи всички тези пари, нали? Сега ще можете да платите съдебната такса и на адвокатите.

— Не — възразих аз. — Не е толкова хубаво. Бих предпочел Франк да е жив. А сигурен съм, че и Лиза би предпочела това.

— Естествено, господин Ейот, естествено. Е, благодаря ви за съдействието. — Разпитът беше приключил и аз изпратих сержанта и колегата му до асансьорите. Противната му малка усмивчица така и не напусна устните му.

След това ми беше страшно трудно да се съсредоточа. Бях разтревожен. Макар Махони да не ме бе обвинил направо в убийството на Франк, той неуморимо събираше косвени улики срещу мен: никой не ме бе видял на плажа, имах нужда от пари заради делото на Хелън, скарването ми с Франк. Нито един от тези факти не бе разобличителен сам по себе си, но всеки от тях поотделно водеше Махони в посоката, в която бях убеден, че той с охота върви.

Знаех, че ще намери някъде още улики. И започвах сериозно да се безпокоя.

Изглежда, Лиза бе казала на Махони за проблемите на сестра ми. Сигурно не бе видяла нищо лошо в това да му разкаже и най-вероятно бе отговорила откровено на някакъв директен въпрос. Но как ми се искаше да бе премълчала.

Което ми напомни, че смятах да се обадя на Хелън и да й разкажа за завещанието на Франк и готовността на Лиза да й предоставим част от парите, за да плати хонорарите и таксите по обжалването. Но нещо ме спря. Не ми се искаше да й давам надежди преди разследването на Махони да е приключило. Продължавах да смятам, че машината на правораздаването в САЩ ще продължи неумолимия си ход, докато не бъда изцяло оневинен и истинският извършител не бъде разкрит. Но съмненията ми се засилваха. И както се оказа, не без основание.