Показа ми с жест да седна. Кацнах на малкото столче от другата страна на бюрото. Знаех, че няма да си направи труда да свърши разговора по-бързо. Така и стана. Беше внушителен едър мъж, прехвърлил петдесетте, с ниско подстригана сива коса. Тренираше в залата ежедневно и по-голямата част от масата му представляваше мускули, а не тлъстина. Беше служил в морската пехота — факт, който не пропускаше да ми напомня — и все още се държеше като корав пич от филмите.
Гордостта на бюрото му беше фотография на младеж в униформата на един от футболните колежи на Средния запад. Момчето изглеждаше като по-млада, но по-масивна версия на самия Арт. Беше естествено Чък, синът на Арт. Арт се гордееше с него почти толкова, колкото с „Био-уан“.
След десет минути той най-сетне постави слушалката на вилката и каза:
— Предполагам си чул. Купуваме „Бостън пептидс“. — Множественото число означаваше „Био-уан“. Той се идентифицираше толкова тясно с тази компания, че в собствените си очи бе неотличим от нея.
— Поздравления — неутрално казах аз.
— „Био-уан“ е акционерна компания и по тази причина още не сме напълно готови да обявим сделката официално. Освен това преговаряме директно с „Венчър Фърст“ — инвеститорите на „Бостън пептидс“. Управата на „Бостън пептидс“ още не знае за сделката. Следваш ли мисълта ми?
— Но имате нужда от тяхната подкрепа — казах аз, — защото без Хенри Чан „Бостън пептидс“ не струва и пукната пара. — „И не представлява нищо особено без Лиза“ — искаше ми се да добавя.
— О, те няма да съжаляват, напротив. Но засега искаме да ги държим настрана. Така че е крайно важно да не споделяш това с Лиза.
— Разбирам нуждата да се пази в тайна специфична техническа информация, която има отношение към някакви цени — казах аз, — но предполагам няма нищо нередно все пак да съобщя на жена си.
— Не, най-категорично не — заяви Арт и за по-убедително се наведе напред, — особено в конкретния случай. Това не само би било крайно непрофесионално, но ще бъде и проява на нелоялност към фирмата. Обсъдихме ситуацията с Гил и той споделя загрижеността ми.
Преглътнах тежко.
— Добре… Мисля, че разбирам.
Арт се облегна обратно в креслото си.
— Ще се стараем да те държим колкото е възможно по-встрани, но, Саймън, нека не се заблуждаваме — в малка фирма като нашата просто е невъзможно да държиш някого в пълно неведение. Освен това тук не работим по този начин. — И той късо ми се усмихна. — Така че каквото и да чуеш, дръж го за себе си, окей?
— Разбирам — повторих аз. Направи ми впечатление, че не спомена за презентацията този следобед. Добре, щом той не искаше да говори, аз също можех да мълча.
— Добре. И кажи на Даниел да дойде при мен, ако обичаш.
Освободен по този начин, аз си тръгнах.
Сградата на „Био-уан“ беше малък, компактен, блестящ суперсъвременен блок, разположен точно зад по-големите си братя „Гензим“ и „Биоген“ и на един хвърлей от Масачузетския технологически институт. Кендал Скуеър беше доста престижно място за компания в сектора на биотехнологиите. Арт, Джери Питърсън и Иневър явно бяха преценили инвестицията за струваща си. Даниел — както можеше да се очаква, сметките бяха негови — веднъж каза, че наемът бил голямо бреме за баланса на фирмата. Но на никой не му пукаше. В мига, в който „Био-уан“ извадеше на пазара лекарството срещу болестта на Алцхаймер, доларите щяха да потекат като пълноводна река, събираща притоци от цял свят.
Джон и аз отидохме на презентацията заедно и както се оказа, закъсняхме с минута-две. Мерките за сигурност бяха впечатляващи: униформена охрана във фоайето, пропускна система с четци на карти на всяка врата и страховити надписи където ти падне погледът, уведомяващи случайно попадналия тук, че се намира в място, където важат ограничения при достъпа до всичко и до всякъде. Връчиха ни временни картончета на посетители, закачихме си ги на реверите и ни съпроводиха до приемната, където вече чакаше групичка хора. Тук бяха Гил, Арт, Рави, Даниел и една дребна строга жена към четиридесетте с къса тъмна коса и неестествено големи очила: Линет Мауър — най-големият инвеститор на фирмата.
Подобно на много други рискови инвеститори и „Ревиър Партнърс“ не инвестираше собствени пари, а се разпореждаше със серия от фондове, всеки от които замислен да просъществува десет години. Бяхме приключили с инвестирането на средствата, набрани в първите три от тях, и замисляхме през следващата година да създадем четвърти. Парите във фондовете постъпваха от индивидуални инвеститори като застрахователни компании, пенсионни фондове или семейни фондации. „Ревиър“ прибираше годишна такса за работата си и имаше право на двайсет процента от всяка печалба. Линет Мауър беше не коя да е, а главен инвеститор на „Байъбър Фаундейшън“ — голям семеен тръст, който покрай многото други неща беше и основен инвеститор в нашите фондове. Гил несъмнено я бе довел, за да й покаже лично перлата в нашите инвестиции.
Читать дальше