Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Саймън? — обади се пак той след малко.

— Казвай.

— Няколко момчета се събираме всеки вторник в „Ред Хет“. Защо не идваш с нас?

— Хм… не знам. В момента имаме проблеми у дома…

— Я остави това. Нямаш представа колко добре ще се почувстваш!

Вероятно беше прав.

— Окей — съгласих се. — Ще дойда.

Но когато обърнахме и поехме обратно към дома, една мисъл не ми даде мира до края: щеше ли Лиза да каже на Хенри Чан за изкупуването? Макар изрично да я бях предупредил, че информацията е конфиденциална, тя не бе потвърдила, че е съгласна да опази тайната. Но аз знаех, че мога да вярвам на Лиза. Всъщност… можех ли наистина?

Прибра се към пет и изглеждаше изтощена.

— Здрасти, Саймън — усмихна ми се тя и ме целуна.

— Здрасти, как си?

— Изморена, направо съм скапана. — Тя съблече палтото си, свлече се на дивана и затвори очи за момент.

— Купих ти цветя — казах аз, отидох в кухнята и взех ирисите, които бях купил на връщане от реката. Отдавна бях научил, че обожава ирисите.

— Благодаря — прошепна тя и отново бързо ме целуна. После се скри в кухнята за момент и се върна с цветята, подредени във висока ваза, която остави на своето бюро. — Саймън?

— Да?

— Съжалявам, че снощи се държах така ужасно.

— Няма нищо.

— Не, не е така. Не бих искала нашето семейство да се превръща в едно от онези, в които всеки се сопва на другия… Не знам защо го направих и се извинявам.

— Напоследък много ти се насъбра — казах извинително. — Разбирам те.

— Може и това да е причината — въздъхна тя. — Не знам как да ти го обясня… Чувствам някаква кухина в себе си, сякаш… сякаш съм празна. И изведнъж нещо тук — тя посочи гърдите си — започва да кипи и да напира и аз трябва да извикам, да изкрещя, защото иначе ще се разплача и няма да спра. И усещам, че трябва да работя, за да го удържа в себе си, защото… Не знам, никога не съм се чувствала така.

— Но и нищо подобно не ти се е случвало по-рано — казах аз. — И нека се надяваме, че повече няма да ти се случи.

— Дано — усмихна се тя и ме погледна. — Прощаваш ли ми?

— Разбира се.

Тя погледна часовника си.

— Ако излезем веднага, мисля, че ще намерим места в „Олив“.

— Да опитаме — усмихнах й се.

— Хайде…

„Олив“ беше малко италианско ресторантче в Чарлзтаун. Там не правеха резервации, но ние успяхме да се доберем преди шест часа, изпреварвайки изгладнялата тълпа, и се наместихме в края на една от дългите дървени маси. Както винаги беше препълнено, шумно, топло и миришеше на превъзходна кухня.

Поръчахме си, отпуснахме се и се огледахме.

— Помниш ли първия път, когато дойдохме? — погледна ме Лиза.

— Естествено, че помня.

— А спомняш ли си колко дълго си говорихме? Опитаха се няколко пъти да ни изгонят, за да дадат масата на някой друг, но ние не станахме.

— Помня. И дори си спомням как изпуснахме до средата онзи филм на Трюфо.

— Който и без това нищо не струваше.

— Доволен съм, че най-сетне го призна! — засмях се аз.

Изведнъж осъзнах, че Лиза ме гледа малко странно.

— Не знаеш колко съм щастлива, че те срещнах.

Стана ми приятно. По някакъв трудно определим начин усещах, че думите й са много уместни.

— И аз се радвам, че те намерих.

— Ти си луд! — заяви ми тя.

— Не, не съм. Ти направи толкова много неща за мен, откакто сме заедно.

— Какви например?

— О… не знам. Извади ме от черупката, научи ме да показвам чувствата си, направи ме щастлив.

— Когато те срещнах, ти беше един скован британец — довери ми тя. — Казвам ти истината.

И най-вероятно в известна степен продължавах да съм такъв. Но Лиза ми бе помогнала да забравя стария си живот в Англия, да избягам от родителите си, които се мразеха и искаха да се отърват по някакъв начин от мен, да заровя миналото на втръсналите ми традиции от Марлборо, Кеймбридж и „Лайф Гардс“ с неумолимия етикет и непоносимите правила как да се държиш, как да мислиш и какво да чувстваш.

— А аз на свой ред съжалявам, че бях такава глупачка — допълни тя.

— Забрави това. Имаше ужасна седмица.

— Знаеш ли колко е странно… Нещата идват в главата ми някак на вълни. Мисля за татко. В един момент нищо ми няма… в следващия — чувствам се отвратително. Ето например сега… — Тя замълча и по бузата й се търколи сълза. Опита да се усмихне: — Готвех се да кажа, че се чувствам добре, но виж ме… — Тя подсмръкна. — Съжалявам, Саймън. Като смачкана съм.

Посегнах и я докоснах по ръката. Около нас може да имаше тълпа, но никой не бе забелязал вкисването на Лиза. По някакъв необикновен начин гълчавата в този ресторант сякаш издигаше стени около нас и ни даваше усамотението, от което имахме нужда.