Майкъл Ридпат - Последна сделка

Реакцията на пазара бе предсказуема. Котировката се срина от петдесет и пет долара на долар и три осми и в резултат цената на компанията падна от близо два милиарда долара на около петдесет милиона. Делът на „Ревиър“ се редуцира от триста и четиридесет милиона на осем и половина. Никой не се изплъзна без ужилване, може би единствено с изключение на Даниел. Той се държеше като замаян от тежкия удар, но не беше много убедителен. Нямах никакво съмнение, че този мръсник беше продал каквото има на максимална цена.

Разбира се, песимистичното съобщение за пресата на „Био-уан“ относно вредните странични ефекти беше само една от причините за срива на котировката на фондовата борса. Около смъртта на Томас Иневър се разкриха достатъчно подробности, за да бъдат изплашени дори и най-оптимистично настроените акционери. Пресата задълба на широк фронт и скоро наяве излязоха нелицеприятни тайни: измамата с „Неуроксил-5“, открадването на идеите от австралийския изследователски институт, убийствата на Франк Кук и Джон Чалфонт.

Полицията правеше всичко по силите си да не се обвързва с конкретна хипотеза, но пресата не се поколеба да назове злосторника: Томас Иневър беше убил, за да опази лекарството, на което бе посветил живота си — същото, което бе откраднал от своята австралийска алма-матер. Светът на биотехнологиите бе разобличен като свят на зло, на тайни и на егоцентрични маниаци. Акциите на всички компании в тази сфера паднаха за пореден път.

Започнаха да прииждат журналисти и да искат интервюта с мен и Лиза, но по съвет на Гарднър Филипс ние не им казахме почти нищо съществено. Както впрочем и не признахме пред Махони и колегите му за намерения от Лиза револвер. Филипс смяташе, че можем да го направим само ако помощник областната прокурорка ни гарантира имунитет от съдебно преследване, а по някакви известни само на нея причини тя се колебаеше да го направи.

Не бях изненадан. И за мен случаят далеч не беше приключен.

Обадих се на Хелън и й съобщих, че ще можем да финансираме обжалването. Тя беше на седмото небе от радост. Явно нейният безбожно скъп адвокат бе успял да й внуши, че този път няма начин да не спечелят, стига да можем да му платим.

Само за леля Зои се оказа безнадеждно късно. Тя умря във вторник, една седмица след инсулта. За втори път в течение на един месец аз и Лиза бяхме на шива в малкия им дом в Бруклайн.

Когато се върнахме след погребението, настроението ни бе мрачно. Налях по чаша вино и седнахме един до друг в полутъмната дневна. Споделяхме тишината, всеки замислен за общите ни проблеми. Бяхме благодарни на съдбата, че сме заедно.

Накрая Лиза не издържа и проговори:

— Знаеш ли, Саймън… Все още не мога да разбера как е попаднал онзи револвер в дрешника. Няма начин да го е подхвърлил Иневър.

Тази мисъл отдавна не ми даваше покой.

— Защото няма следи от взлом, нали?

— Да. Но има и нещо друго. По онова време той не ни познаваше. Нали разбираш, защо ще избере точно теб? Или мен? Та той даже не е знаел къде живеем.

— Е, точно това едва ли е било трудно да се научи.

— Сигурно. Но все пак е трябвало да знае много неща за теб и за мен, за отношенията ни с татко, за да избере подходящи заподозрени и да набележи дрешника като добро място да „скрие“ револвера.

— Права си — замислено се съгласих аз.

Пак замълчахме. Този път около минута. По тихата улица отвън се разнесоха крачки, приближиха се и се отдалечиха в тишината. През пердетата се виждаше ниско дърво, осветено от лампата на стълба. Усетих тялото на Лиза неволно да потръпва. После тя се притисна по-силно до мен.

— Саймън?

— Да?

— Страх ме е.

Беше четвъртък вечерта. Разтрих очи, записах файла си на диска и изключих компютъра. Бях свършил предостатъчно за един ден. Облякох си палтото и понеже ключовете от дома не издрънчаха в джоба ми, разбрах, че съм ги забравил. Хенри Чан бе предложил на Лиза старата й работа и днес бе първият й ден в „Бостън пептидс“. Едва ли се бе прибрала толкова рано. Бях й казал, че имам уговорка с Киеран и момчетата да се видим за малко в „Ред Хет“. Сетих се за резервния комплект ключове, който държах в чекмеджето на бюрото си точно за случай като този.

Пуснах връзката в джоба си и изведнъж ме осени. Ето как ми бяха подхвърлили револвера! Някой беше влязъл в апартамента, използвайки тези ключове.

Само че кой?

Не Томас. Иневър. Беше някой от „Ревиър“.

Вечерта в „Ред Хет“ бе незабравима. Киеран бе дошъл естествено, бяха и петима-шестима други, все съвипускници от бизнес школата. Бях поканил и Даниел, но както можеше да се очаква, той бе отклонил поканата ми. Даниел не си падаше по груповите изпълнения.