Майкъл Ридпат - Последна сделка

Вътре беше студено. Навих стария часовник с махалото, запалих печката и не след дълго от нея се разнесе благословена топлина. Къщата не беше подходяща за обитаване през зимата, но тази година началото на ноември се бе оказало необичайно топло, така че тук бе спокойно, уютно и мирно.

Бях се изморил да звъня на Джеф Либерман предния ден. Издебвах Даниел да не е в офиса, но така и не можах да се свържа с него. Имах и номера на апартамента му на Ривърсайд Драйв, така че този път го потърсих там. И успях.

— Здрасти, Саймън — поздрави ме той. Гласът му бе уморен.

— Само не ми казвай, че съм те събудил.

— Няма нищо. И без това изпревари будилника само с няколко минути. Прибрах се от работа в четири сутринта. И ми казаха да отида пак в единайсет. Цялата работа е за един удар в понеделник, който отсега знам, че ще е провал. Но какво да се прави, трябва да имитираме ентусиазъм…

— Джеф, помниш ли деня, когато Даниел идва при теб в Ню Йорк през октомври?

— Да.

— Тогава наистина се видяхте, нали?

— Какво искаш да кажеш? Видяхме се, естествено.

— И беше на десети октомври, така ли? Денят, в който убиха Франк?

— Не помня точната дата. Да проверя ли в календара си?

— Моля те.

Почаках няколко дълги секунди.

— Да… Ето тук… Десети октомври. Късна закуска. Имахме уговорка и за вечеря, но не стана.

— Променил е часа?

— Да… Сега си спомням, че ми се обади ден-два предварително и ми каза, че имал среща с „маце“, което живеело в Ню Йорк и което не искал да изпуска.

— Даниел? С „маце“?

— А бе и на мен ми прозвуча странно. Подпитах го, но той ми се изплъзна. Виж какво, всеки вади късмет понякога. Ще ти кажа, че през по-голямата част от срещата ни той ми рекламираше „Нет коп“.

Това ми бе казал и Даниел.

— А видя ли го и следобеда?

— Не. След като се видяхме, той запраши нанякъде. Не каза къде. Защо са тези въпроси?

— О, нищо, просто така.

— Окей, ще се видим на заседанието на борда следващата седмица, нали?

— Да. Е, дотогава. А, и още нещо, Джеф…

— Какво?

— Не споменавай за разговора ни пред Даниел.

Джеф замълча — явно обмисляше онова, което се криеше зад необичайната ми молба. Накрая реши да ми се довери и каза:

— Добре. — И затвори.

— Е? — попита Лиза, когато и аз оставих слушалката на вилката. Беше седяла подпряна на бюрото на Франк, докато бях говорил, и се бе опитвала да разбере за какво става дума от моите реплики.

— Даниел е сменил вечерята с късна закуска.

Спогледахме се. Някои изводи се натрапваха.

— И сега?

— Ами, не разполагаме с абсолютно доказателство. Но полицията ще провери алибито му. Може би, ако знаят къде да търсят, ще могат да установят, че няма такова.

— Да се обадим ли на Махони?

— Не ми се иска.

— А на заместник-прокурорката? Как й беше името?

— Памела Лайзър. Струва ми се, че първо трябва да го обсъдим с Гарднър Филипс.

Позвъних в дома му. Отговори ми жена му и ми каза, че бил на голф. Даде ми номера на клетъчния му телефон. Опитах да се свържа. Беше изключен. Отново позвъних на госпожа Филипс, оставих й номера в Марш Хаус и я помолих да каже на съпруга си да ми се обади в секундата, в която се прибере. Опитах се да й внуша, че е изключително важно. Каза ми, че го очаквала да се върне към единайсет и петнайсет, макар че според нея можело да се прибере и по-рано. Погледнах часовника. Десет без четвърт. Значи час и половина.

Чакането бе изтощително.

— Да се обадим все пак на Махони — предложи отново Лиза.

— Не, не мисля, че е добре. Познавам Филипс. Сигурен съм, че би искал да говоря първо с него.

— Но ние имаме доказателство, че е Даниел!

— Знам. И съм сигурен, че Филипс ще иска да съобщим това в полицията. Но аз вече правих тази грешка няколко пъти и мисля, че ми стига. Да изчакаме да ни позвъни, остава още малко.

— Добре. Но аз няма да издържа да седя тук и да чакам — заяви Лиза. — Ще се побъркам. Излизам на разходка. Идваш ли?

— Не, ще остана тук, в случай че все пак звънне по-рано.

Лиза взе палтото си и излезе. Видях я през прозореца на дневната да завива надясно по края на тресавището.

Качих се горе, за да се уверя, че капаците на прозорците срещу буря са пристегнати, но слухът ми напрегнато очакваше позвъняването на телефона.

Вместо това чух да хлопва предната врата.

— Лиза? Забрави ли нещо? — Изтичах надолу по стълбите. — Още не се е обадил…

Спрях като вкаменен. В центъра на дневната, дълбоко бръкнал в джобовете на шлифера си, стоеше Даниел.