Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Здрасти, Саймън — поздрави той с обикновен глас.

Инстинктивната ми реакция бе да се втурна обратно нагоре, но си наложих да запазя хладнокръвие.

— Здравей, Даниел — отговорих аз, като положих усилие да изглеждам също толкова спокоен, колкото него. — Какво те води тук?

Не можех да съм сигурен, че е дошъл въоръжен. Но той не изваждаше ръцете си от джобовете. Не знаех и какъв ефект може да има стрелянето през джоба. Но от разстояние метър-два разликата едва ли щеше да бъде голяма. Не ми се искаше да рискувам.

— О, имам една среща в „Удман“ в Есекс, та реших да се отбия на път за натам — отговори ми той. „Можеше да измислиш нещо по-добро“ — помислих си. — Къде е Лиза?

— Наложи се да мине през лабораторията. — Постарах се лъжата ми да прозвучи убедително. — Май ще се задържи там целия ден. — Ако се случеше най-лошото, не исках Даниел да остане тук и да я чака. — Искаш ли кафе?

— Естествено.

Минах покрай него на път за кухнята. Той отстъпи назад, запазвайки дистанцията помежду ни. По някаква причина все още не показваше ясно намеренията си. Интересно защо.

Обмислях ситуацията, докато си играех с кафеварката и филтрите. Още едно убийство в този момент щеше да е крайно неизгодно за Даниел и бях сигурен, че той би искал да го избегне. В такъв случай може би бе дошъл да провери какво знам. Ако внимавах какво говоря, можеше да ми се размине.

— Доста топло за ноември, не мислиш ли? — казах, за да разведря атмосферата.

— Да — съгласи се Даниел. — И през октомври беше приятно.

При други обстоятелства бих се изсмял на неумението му да води светски разговор. Но не това бе неговата сила. А и стилът му бе съвсем различен.

Върнахме се в дневната. Даниел продължаваше да държи ръцете си в джобовете и тялото си на метър-два от мен. Седнахме в старите кресла един срещу друг. Реших да не го предизвиквам, с надеждата, че ще поговорим и той ще си тръгне.

— Значи тук е бил убит Франк, така ли? — каза Даниел и се огледа.

Фразата ме смая — от една страна, защото си представих какво може да направи той, и от друга, защото в съзнанието ми изникна картината от деня, когато открихме трупа на Франк.

— Да, ето там.

Посочих мястото в края на импровизираната трапезария. Една от задачите ни с Лиза този уикенд бе да покрием тази част от пода с килимче.

— И още не знаят кой го е извършил, така ли?

— Не е обявено официално. Почти съм сигурен обаче, че за тях това е Иневър.

— За тях? А за теб? Ти какво мислиш?

— И аз мисля, че е Иневър.

— Сигурен ли си?

Престорих се, че сериозно се замислям над въпроса му.

— Да. Нали се самоуби. Той можеше да загуби най-много от разгласяването за страничните ефекти. Сигурен съм, че е той.

— А Лиза? Какво мисли тя?

— О, и Лиза мисли, че е той.

Даниел ме наблюдаваше внимателно. След това, изглежда, взел решение, извади ръката си от джоба. Държеше револвер с къса цев.

— Не ти вярвам — късо ме осведоми той.

Изгледах втренчено револвера. Ситуацията драматично се бе променила. Бях се издънил. Ако бях скочил върху него, докато бе стоял наблизо до мен с ръка в джоба, може би все пак щях да имам някакъв минимален шанс. Сега вече седяхме, разделяха ни три метра и оръжието беше насочено към гърдите ми.

Преглътнах.

— И защо не ми вярваш?

— Защото ти и Лиза сте прекалено умни за този цирк. Щях да съм по-спокоен, ако ми бе казал, че винаги си знаел, че не е Иневър, но сега, след самоубийството му, си спрял да се вълнуваш от тези неща, защото подозренията срещу теб са свалени. Честно казано, надявах се да ми отговориш нещо в този дух. След вчерашните ти въпроси реших да проверя дали не си стигнал до някои опасни изводи. Е, оказа се, че съм имал право да се безпокоя.

— Зная, че си го убил ти, Даниел — казах аз.

— Говори ли с полицията? — Ако изобщо имаше някакво спасение, трябваше да спечеля малко време. Само дето не знаех какъв отговор очаква този път от мен. — Е? — Свих рамене. — Трябва да знам с кого си разговарял.

— Аз пък няма да ти кажа.

Ръката с револвера му трепна.

— Тогава ще дръпна спусъка.

Изгледах го. Нямаше да му позволя да получи превес в психологическата борба.

— Знам, че ще го направиш. Защо да ти казвам?

Напрегнах се да посрещна изстрела. Но такъв не прозвуча. Даниел изглеждаше объркан. Мислеше трескаво.

— Къде е Лиза?

— Казах ти, в лабораторията.

— Но вчера ми каза, че сте щели да дойдете тук двамата.

— Да, тя ще дойде довечера. Има извънредна работа.