Майкъл Ридпат - Последна сделка

Зададоха ми стотици въпроси и сигурно благодарение на бирата можах да им отговоря достатъчно гладко. Този път, по изключение, убийствата на Франк и Джон, самоубийството на Иневър и колапсът на „Био-уан“ се оказаха много по-интересни за всички от редовната дискусия на предложения за работа, борсови опции и котировки.

Останах център на интереса поне един час — и изведнъж се обади Грег Вилгрен. Беше американец, командирован в голяма лондонска банка, върнал се за кратко в Бостън.

— Ей, момчета, чухте ли за Сергей Делесов? — Въпросът му ни накара да се спогледаме недоумяващо. — Ама това е сензацията в Лондон. Бил е убит преди месец.

— Господи! Какво е станало? — попита Киеран.

— Платено убийство — поясни Грег. — Бях пропуснал този факт, но изглежда, Сергей бил най-младият управител на банка в Русия.

— Охо, я виж ти! — изненада се Киеран. — Да ви кажа, че винаги ми се е струвал доста затворен.

Започнахме да споделяме впечатленията си за Сергей. Оказа се, че никой не го бе познавал отблизо. Тогава се намеси Ким. Тя бе една от двете присъстващи жени — консултант по мениджмънта на работа в една от големите бостънски фирми.

— Даниел Хол го познаваше добре, доколкото си спомням. Знам, че още навремето се обръщаше към него за съвет относно избора на акции за купуване.

— Така ли? — Стана ми интересно. Спомних си, че Ким седеше на лекции до Даниел.

— Да. Всъщност дори мисля, че Даниел взе пари назаем от Сергей или може би от някакви хора, с които Сергей го запозна. За да играе на фондовата борса, разбира се — него друго не го интересуваше.

— Голяма ли беше сумата?

— Познаваш Даниел. Бих казала по-скоро сто, отколкото десет хиляди.

— Той вече направи ли милион? — попита ме Грег.

— Винаги когато наближи бленуваната цел, пропилява всичко — казах аз. — Но е умно момче, ще го направи.

— Ей, Кими, вие с него успяхте ли да легнете? — поинтересува се някой.

— С Даниел? Как ли не — отрече Ким и разговорът се отплесна в обичайното за късната вечер русло.

Седях и тайно наблюдавах Даниел в действие. Той говореше по телефона и се опитваше да каже „не“ на някакъв настойчив предприемач.

Човекът явно не се предаваше и търпението на Даниел започваше да се изчерпва.

— Казах „не“. Това значи не! Не! — Даниел тръшна слушалката. — Ама тия ще ме побъркат! Сигурно ни вземат за благотворителна организация.

— Ако е така, не знам как им хрумва — казах аз. — Защото ти специално не ми звучиш като склонен към благотворителност, Даниел.

— Благодаря ти за милите думи.

— Даниел?

— Да?

— Ти научи ли за Сергей?

— Кой Сергей?

— Сергей Делесов. Онзи, с когото учихме в Харвард.

— А, да. Сергей. Какво е станало?

— Убит е. В Русия. Грег Вилгрен ни каза снощи на сбирката.

— Господи! И него ли? Ей, ще ти кажа, че там става опасно да се живее. Започват да мрат като мухи. — Не ми изглеждаше особено разстроен, но можеше ли да очакваш това от Даниел?

— Вие се познавахте добре, нали?

— Ами! Побъркани руснаци. Евробоклуци. Помниш ли, че той винаги беше обут в мокасини на „Гучи“?

— Защо ми се струва, че ти зае някаква сума?

Даниел внезапно ме погледна съвсем сериозно.

— Кой ти каза това?

— Ким Смит.

Даниел изсумтя.

— Бях загубил няколко хиляди от акции на „Дел“, които купих уж изгодно. Оказа се, че познавал хора, които можеха да ми помогнат. Само че котировката се нормализира след по-малко от месец.

— „Хора“?

— Да, кредитна компания.

— И защо просто не се обърна към банка?

— Ей, Саймън, ти да не работиш за данъчните?

— Стори ми се странно, че си взел на заем няколко хиляди долара от приятели на руснак, вместо да получиш кредит от банката.

— Бях изчерпал лимита си в банката. А моите родители още в началото решиха, че представлявам кредитен риск, и ми спряха кранчето. Голяма работа… Отдавна съм се разплатил с онези.

Даниел се престори, че преглежда някакви документи на бюрото си, и аз го оставих на мира.

— Какво ще правиш през уикенда, Саймън? — попита ме той след няколко минути.

— О… Ще ходим с Лиза в Марш Хаус да прегледаме нещата на Франк. Трябва да се разчисти. А ти?

— Не съм решил — отговори ми той и точно тогава телефонът му иззвъня.

Рано следващата сутрин тръгнахме за Удбридж с моргана. Паркирах пред дома, на мястото, където Франк бе имал навика да паркира своя мерцедес, и слязохме. Ранното ноемврийско слънце изпаряваше остатъците от утринната мъгла и вече осветяваше златистия пейзаж около нас. Не полъхваше никакъв вятър и тишината над тресавището се бе спуснала над всичко като пелерина. Единственият шум бе епизодичното изпляскване с криле на някоя невидима за нас чапла. Не бяха останали много — повечето вече бяха отлетели на юг.