Майкъл Ридпат - Последна сделка

Часовникът удари единайсет.

Даниел стана. Облиза устни. Изпъна ръката си с револвера, но тя трепереше.

— Е, значи няма да дойде — каза той с пресъхнала уста.

— Така изглежда.

Наблюдавах го безстрастно.

— Стани!

Станах.

— Обърни се.

Не помръднах. Ако щях да умирам, исках да го направя като гледам убиеца си в очите. Нямаше да го моля за милост. Лиза бе избягала. С детето ни. Така че щях да умра без героика, но с достойнство. Това бе единственото, което ме вълнуваше в последните секунди от живота ми.

— Казах ти да се обърнеш!

Този път почти изкрещя. Продължавах да го гледам в очите. Това никак не му харесваше, а не мен почти ми доставяше удоволствие.

В този миг навън изрева мощен двигател. Познах ръмженето на осемцилиндровия морган. Лиза щеше да се измъкне! Сега вече не можеше да я спре.

— Какво е това? Лиза? — Той за миг отпусна револвера.

Кимнах и се усмихнах.

Даниел облиза устните си.

— Значи се е върнала? Видя ли ме? — Гласът му изтъняваше панически.

Чух Лиза отвън да включва на скорост.

— Ах ти, копеле! — извика той и пак вдигна револвера.

Лиза даде газ и отпусна педала на съединителя. Усетих как колата се откъсва от мястото си, гневно изръмжава и полита към дъсчената стена на къщата.

— Какво ста… — Даниел изненадано се обърна към стената, иззад която идваше приближаващият се рев. Миг по-късно се разнесе оглушителен трясък и къщата се разлюля. Стената избухна и зеленият нос на моргана се подаде в стаята. Разлетяха се трески, едно парче удари Даниел по главата и той залитна.

Скочих.

Той успя да се изправи и стреля. Усетих парване в корема, но вече бях върху него. Беше жилав и се бореше за живота си. Аз бях по-едър и по-силен от него и се борех за своя. Хванах ръката му с револвера. Отекнаха два нови изстрела, но куршумите безобидно се забиха в стената. Ударих ръката му в пода, втори път, трети, докато най-сетне пръстите му не изпуснаха револвера. Успях да го сграбча и му нанесох безмилостен удар с дръжката. Тялото му се отпусна.

Изтичах при колата, която беше наполовина в стаята, наполовина навън. Изпод капака излизаше пара. Цялата предница беше нагъната като хармоника и извита нагоре. Предното стъкло бе напукано, но цяло. А зад волана беше Лиза. Не мърдаше…

Обхвана ме паника. Беше се облегнала назад и от слепоочието й течеше кръв. Очите й бяха затворени. В скута й лежеше спасителната жилетка, която явно бе взела набързо от навеса с лодката, за да смекчи удара, който бе планирала да нанесе.

— Лиза! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Леко я докоснах по рамото. Страх ме беше да не усложня положението й, ако имаше някаква вътрешна рана. Тя не реагира. Искаше ми се да я сграбча и да я разтърся, да я върна насила в съзнание, но знаех, че не мога да си го позволя. Просто я погалих по лицето.

— Лиза! Лиза! Моля те, кажи ми нещо!

Този път тя леко помръдна и простена. Клепачите й трепнаха. През тялото ми премина вълна на облекчение.

— О, Лиза, ранена ли си? Кажи ми, моля те, кажи, че не си!

— Мисля, че не съм — прошепна тя и замаяно поклати глава.

Помогнах й да слезе от колата и нежно я прегърнах.

— А бебето?

— Не… не знам… — И зарови лице в рамото ми.

— Благодаря ти — казах аз, без да я пускам. Беше рискувала живота си и живота на нашето дете, за да ме спаси. Едва ли можех да искам нещо повече.

След малко тя се отдръпна и се опита да се усмихне:

— Не исках детето ни да израсне без баща.

Закъснях с десет минути за оперативката. Не бях мигнал през уикенда и едва се държах на крака. Очаквах с нетърпение първия работен ден за седмицата, за да се възстановя.

Всички бяхме налице: Даян, Рави, Джим — новият партньор, и двамата съдружници — Катлийн и Брус. Без Гил. Без Арт. Без Франк. Без Джон. И без Даниел, които излежаваше втория месец от доживотната си присъда.

Когато влязох, Рави говореше за „Бостън пептидс“. Хенри Чан и останалите от ръководния екип, включително Лиза, бяха изкупили с помощта на „Ревиър“ фирмата от руините на „Био-уан“.

— Перспективите пред ВР56 са отлични. Планираме начало на фаза две за септември.

— Някакви индикации за негативни странични ефекти? — попита Даян от креслото на Гил.

— Лека потиснатост у някои пациенти, но това не е проблем, ако се взема в комбинация с антидепресанти. Като се изключи това, всичко е нормално.

— Сигурен ли си?

Рави направи гримаса.

— Дотук, но не ме цитирай пред пресата.

— Не се безпокой, няма. Саймън? — обърна се към мен Даян. — Как са нещата с „Нет коп“?