Лий Чайлд - Вечерен курс

— Каква цел?

— Нямам представа.

— Преди четири месеца си споменал чичото на Уайли.

— Питаха ме дали Уайли е бил от приказливите. Искаха да разберат за какво е говорил. А той не говореше много. Веднъж спомена, че е от Шугър Ленд, Тексас. Разбираше от телета и месо. Друг път каза, че искал да си купи ранчо. Но това беше всичко. Никога не говореше много. Една нощ се връщахме от учения. Стреляхме с учебни ракети и отбелязахме доста добър резултат срещу хеликоптерите. Затова решихме да се поотпуснем и да изпием няколко бири. Малко прекалихме и главите ни се замаяха. Започнахме да си говорим защо сме постъпили в армията. Но по завоалиран, загадъчен начин. В частта ни има хора, които боравят ловко с думите и редят едни такива умни изречения. Не ме бива в тези неща. Когато дойде моят ред, заявих, че съм постъпил в армията, за да науча занаят. Реших, че това носи скрит смисъл. Занаят като автомонтьорство или занаят като убиване на хора. Което би ми послужило като резервен вариант впоследствие, ако не успея да си намеря работа като автомонтьор.

— Добър отговор — отбеляза Ричър.

— Не го разбраха.

— Какво каза Уайли?

— Каза, че е постъпил в армията, защото чичо му е разказвал истории за Дейви Крокет. Което бе прекалено кратко и загадъчно, точно както би трябвало да бъде. Като кръстословица. После се усмихна с тайнствената си усмивка. Лесно му бе да се прави на загадъчен. Той си бе загадъчен през цялото време.

— Какво е имал предвид според теб?

— Помня Дейви Крокет от телевизионния сериал. Гледах го всяка седмица. Носеше шапка, направена от стар енот. Нямаше как да ме накара да постъпя в армията. Затова не разбрах какво имаше предвид Уайли. Май този път аз не го разбрах.

— Този чичо има ли си име?

— Не, не го спомена тогава. По-късно, когато го дразнехме, че говори толкова много за фермерство, при положение че в родния му град не е имало нищо освен една голяма стара фабрика за захар, той спомена, че чичо му Арнолд е работил в ранчо, преди да бъде мобилизиран.

— Един и същ чичо ли имаше предвид? Или ставаше въпрос за различни хора?

Колман се умълча, сякаш се опитваше да си припомни собствените си роднини и думите, с които се бе обръщал към тях. Този чичо, онзи чичо. Имаше ли разлика?

Накрая призна:

— Нямам представа. Уайли бе от онези хора, които винаги използват малкото ти име, когато могат. Така правят в Тексас. Смятат го за един вид старомодна вежливост. Не спомена името в онова загадъчно изречение, тъй като трябваше да бъде кратко. Затова може и в двата случая да е ставало въпрос за Арнолд, а може и да не е.

— Разкажи ми по-подробно за това, което спомена — как всеки ден го приближавал към целта. Как следвал таен план. Как се променяше настроението му? Как смяташ, че осъществяваше плана си — бавно и постепенно, стъпка по стъпка или имаше възходи и спадове?

— Нито едното, нито другото — отговори Колман. — Или по малко и от двете. Винаги бе в добро настроение, но напоследък стана още по-весел. Така че стъпките бяха само две. Беше в добро настроение, а после настроението му стана още по-добро.

— Кога се промени?

— Някъде по средата на службата. Преди година.

— Какво се случи?

— Нищо, което да мога да опиша с думи.

— Някакви впечатления?

— Може да прозвучи глупаво.

— Обичам глупавите неща.

— Приличаше ми на човек, който е чакал някакви новини, добри новини и накрая, когато ги е получил, се е оказало, че новините наистина са много добри.

— Като човек, който е търсил нещо, за което знае, че е било там някъде, и накрая го е намерил.

— Именно.

В Джалалабад бе късно сутринта. Закуската бе минала отдавна, наближаваше време за обяд. Отново повикаха куриера в малката душна стая. За втори път този ден. Вече бе предала отговора на Уайли, още при пристигането си сутринта. Дебелият се бе усмихнал и се бе залюлял напред-назад, а високият бе свил юмруци и бе започнал да вие като вълк. Сега в стаята бе само дебелият. Възглавницата, на която седеше високият, бе вдлъбната, но пуста. Той бе отишъл някъде. Бе изглеждал много зает. Много развълнуван. Много по-зает и по-развълнуван, отколкото би трябвало да бъде, помисли си тя, след като твърдеше, че въпросът, който бяха обсъждали с Уайли, не бил никак важен.

Към нея се спуснаха безмълвни мухи, наобиколиха я, после отлетяха нанякъде.

— Седни — каза дебелият.

Куриерът погледна възглавницата на високия.

— Може ли да остана права? — попита тя.

— Както желаеш. Гордея се с начина, по който се справи със задачата. Не допусна нито една грешка. Но това не бива да ме изненадва предвид отличното обучение, което премина.