Лий Чайлд - Вечерен курс

— Боя се, че единствената възможност за ролетна врата е да потърсите микробус от съвсем различен клас. Всъщност вече става въпрос за товароподемност. В Германия по-големите микробуси и камиони изискват професионални шофьорски книжки. Вие разполагате ли с такава?

— Убеден съм, че притежавам всички необходими категории за автомобилите, които можете да ми предложете. Не се съмнявайте в това.

— Много добре, господине — отвърна младежът. — За кога ви трябва микробусът?

— Веднага — отвърна Уайли.

Телефонът в стаята в консулството иззвъня и Ландри подаде слушалката на Ричър. Беше Бишоп, който се обаждаше от кабинета на същия етаж.

— Дошъл е американски военнослужещ, който твърди, че е получил заповед да се яви под твое разпореждане.

— Добре — отвърна Ричър. — Пуснете го. Или трябва да сляза да го посрещна?

— Някой ще го съпроводи до стаята ви.

Тази задача бе поверена на млада жена на не повече от двайсет и три години, най-вероятно току-що завършила школата и в самото начало на своята кариера, но пропита с духа на Службата за дипломатическа сигурност до мозъка на костите си. Военнослужещият се оказа редник с мохиканска прическа от отделението на Уайли. Свидетелят от делото за дезертьорство отпреди четири месеца. Беше специалист, междинен чин между редник първи клас и ефрейтор. Облечен в бойна униформа с маскировъчна шарка, предназначена за действия в гористи райони. Изглеждаше спретнат и изпълнителен. Беше на около двайсет. Имаше вид на добър войник. Според табелката на униформата му фамилията му бе Колман.

Нили постави три стола в единия ъгъл на стаята. Настаниха се на тях и Ричър започна:

— Благодаря ти, че се отзова, войнико. Оценяваме помощта ти. Съобщиха ли ти за какво става въпрос?

— Знам само, че ще ми задавате въпроси, свързани с редник Уайли — отговори младежът.

Акцентът го издаваше, че е от южните щати. Хълмовете на Джорджия най-вероятно. Настани се на края на стола в поза, която наподобяваше седяща версия на стойка „мирно“.

— Докладите допреди четири месеца предполагат, че Уайли се е чувствал щастлив във вашата част. Това вярно ли е?

— Да, сър, мисля, че докладите са верни.

— Щастлив и удовлетворен?

— Да, сър, мисля, че това е точно така.

— И не е бил обект на тормоз по никакъв начин?

— Не, сър, доколкото знам.

— Това го прави много нетипичен дезертьор. А и така никой не е в състояние да обвини вас или вашата част в каквото и да било. Вината не е ваша. Невъзможно е да бъде стоварена върху вас. Стотици бюрократи могат да пишат стотици години върху стотици пишещи машини и пак няма да успеят да ви прехвърлят вината. Разбираш ме, нали? Знаем, че Уайли е избягал поради външни причини.

— Да, сър, и ние стигнахме до същото заключение — отвърна Колман.

— Така че спокойно. Никой не те обвинява в нищо. Тук няма неправилни отговори. Нито глупави. Интересуваме се от всичко, което можеш да ни кажеш. И най-дребната подробност, без значение колко глупава ти се струва. Затова недей да мълчиш. Разкажи ни всичко. После можеш да прекараш остатъка от деня в Хамбург и да обиколиш клубовете.

Колман кимна.

— Откога познаваш Уайли?

— Откакто дойде при нас преди почти две години.

— Доста възрастен в сравнение с останалите, нали?

— Да, по-голям и от най-големия ми брат.

— Не ти ли се стори странно?

— Малко.

— Имаш ли теория защо е изчакал толкова дълго?

— Мисля, че е опитал други неща.

— Споменавал ли е за тях?

— Не, сър, никога — отвърна Колман. — Беше много затворен. Не споделяше нищо. Всички знаехме, че крие някакви тайни. Винаги се усмихваше на себе си и не казваше нито дума. Но тъй като беше по-възрастен, решихме, че всичко е наред. Решихме, че има право да се държи така. Това не ни пречеше да го харесваме. Беше доста популярен сред момчетата.

— Трудолюбив ли беше?

Колман понечи да отговори, но се спря.

— Какво има? — попита Ричър.

— Сър, нали поискахте да споделя всичко, дори най-глупавата подробност.

— Харесвам глупавите подробности — отвърна Ричър. — Понякога не разполагаме с нищо освен с глупави подробности.

— Добре, сър. Струва ми се, че Уайли не криеше просто някаква тайна. Струва ми се, че бе разработил цял таен план. За живота си. Ден по ден. Да, наистина беше трудолюбив. Работеше много и не се оплакваше. Дори когато се занимавахме с глупости. А напоследък се занимавахме само с глупости. Дори тогава лицето му бе озарено от щастие. Изглеждаше щастлив, защото всеки изминал ден го приближаваше до целта.