Лий Чайлд - Вечерен курс

Нападателят залитна настрани и се свлече на земята, а Ричър се обърна и се огледа за следващата мишена. Тя се появи сама в образа на третия нападател, който тичаше към него невъоръжен, вдигнал двете си ръце с отворени длани, сякаш възнамеряваше да му приложи някаква хватка от свободната борба. Ричър завъртя бухалката доста непохватно. Приличаше на слаб бейзболист, който се опитва да достигне висока топка. Третият нападател обаче бе далеч по-едър от бейзболна топка, а това означаваше, че точният прицел не играе съществена роля. Където и да го удареше между главата и гърдите, можеше да смята, че е попаднал в десетката. Лакътя, горната част на ръката, врата, черепа. Или четирите едновременно. Тъкмо това се случи. Мъжът вдигна ръка, за да предпази главата си, бухалката се стовари върху лакътя и трицепса му и силата на удара запрати ръката му обратно към челюстта, точно там, където вратът се среща с черепа. Нападателят се залюля, но не изгуби съзнание. Затова Ричър замахна отново, този път както трябва, не особено силно, но далеч по-точно и адекватно от гледна точка на човешката анатомия. В резултат нападателят му се завъртя настрани и падна по лице на земята.

В този момент часовникът в главата на Ричър му подсказа, че боят продължава малко повече от четири секунди. Човекът, който бе стоял на пост във входа на сградата срещу хотела, не бе отлепил гърба си от стената. Боят не влизаше в задълженията му. Четиримата здравеняци, които Ричър бе ступал пред първия бар, се бяха размърдали. Бяха напуснали позициите си и се бяха устремили хаотично към него. Без да следват някакъв ред, логика или тактика. Напълно безразборно. Което бе проблем. С първите двама щеше да се справи съвсем лесно. Третият също нямаше да го затрудни. Четвъртият обаче щеше да създаде проблем. Ричър го виждаше. Това предопределяха времето, пространството и движенията. Като в астрономията. Приличаха на планети, излезли от своите орбити и поели курс към неминуем сблъсък. Орбити, ъгли, относителни скорости. Четвъртият щеше да стигне до Ричър, преди третият да се е озовал на земята. Нямаше друга възможност. Посоките им на движение и законите на гравитацията изключваха останалите варианти. Първият, вторият и третият не бяха свързани от каквато и да било логическа последователност. Дори поредността им нямаше значение.

Ричър съжали, че бе наредил на Нили да изчака точно две минути. Оставаха му минута и петдесет и пет секунди. Логиката подсказваше, че няма да оцелее. Беше изправен срещу злобни, отмъстителни противници. Трябваше да остави Нили да вземе решение по свое усмотрение. И тя щеше да влезе в двора веднага щом се увереше, че вниманието на нападателите е насочено изцяло към Ричър, което означаваше, че щеше да се скрие в сенките на алеята точно където пътеката влизаше в двора, и да направи същите инстинктивни умозаключения като Ричър. В резултат на което щеше да неутрализира четвъртия нападател.

Основното задължение на сержанта е да се грижи за безопасността на своя офицер.

Може би нямаше да изпълни заповедта му.

И тя, разбира се, не я изпълни. Ричър замахна срещу първите двама, като използва бухалката като юмрук, форхенд и бекхенд, и се подготви да посрещне третия. Завъртя се с нужната бързина, елегантност и икономичност. Както можеше да се очаква обаче, четвъртият, който тичаше едва на половин стъпка след третия, изникна пред Ричър, преди той да е вдигнал бухалката, за да удари отново.

И тогава четвъртият нападател просто изчезна. Сякаш земята се бе разтворила под краката му. Като специален ефект в киното. В единия кадър го има, в следващия го няма. Третият се свлече на земята и Ричър видя зад гърба му Нили да отдръпва ръка, след като бе нанесла саблен удар в гръкляна на четвъртия.

Човекът от входа само вдигна ръце.

— Благодаря, сержант — каза Ричър.

— Трябваше да вземеш бутилката — отвърна Нили. — По-добра е от бухалката.

Ричър отиде до мъжа и заяви:

— Кажи на шефа си да престане да ми губи времето. Кажи му да дойде да се срещне лично с мен. Един срещу друг. Ще свърнем в някоя уличка. Ще обсъдим различните си възгледи.

Тръгнаха обратно по алеята, която водеше към улицата — първо Нили, после Ричър. Спряха, облени от слънчевата светлина, разкършиха рамене и се отправиха към хотела.

Закъсняха за срещата в хотела. Останалите ги очакваха. Бишоп бе изпратил микробус, който наподобяваше маршрутните таксита, обслужващи летището. Всички седяха по местата си и гледаха през прозорците. Уотърман, Ландри, Уайт и Вандербилт. И Синклер. Ричър и Нили се качиха, вратата изсъска зад тях и микробусът потегли. Не пътуваха дълго, само заобиколиха езерото Аусеналстер и се озоваха пред голяма и внушителна, но старомодна на вид сграда. Приличаше на копие на Белия дом, направено по памет от архитект, който е посетил Вашингтон само веднъж, и то като дете.