Лий Чайлд - Вечерен курс

— Поне един ден — съгласи се Ричър. — Денят, в който го е откраднал.

— Мисля, че става въпрос най-малко за два дни — продължи Нили. — Първо го е видял, после е обмислил кражбата и след време се е върнал, за да го отмъкне.

— Не го е видял. Не точно. Открил го е. Планирал е нещата много отдавна. Дошъл е в Германия, за да го вземе. Предварително е знаел за съществуването му.

— Възможно е. Но при всички случаи се е намирал в непосредствена близост до предмета. Докосвал го е.

— Интересно как си плаща наема — каза Ричър. — Той е най-обикновен редник. Не разполага със спестявания. Провери дали преместванията му от едно поделение в друго съвпадат с неразкрити кражби. Трябва да е набавил парите отнякъде.

В този момент жената на рецепцията вдигна телефона, който звънеше, и миг по-късно притисна слушалката до гърдите си и извика:

— Майор Ричър, за вас е.

Беше Ороско, който, ако се съдеше по шума, се обаждаше от мобилен телефон.

— Загазили ли сме? — попита Ороско.

— Всичко е наред — отвърна Ричър. — В момента спасяваме света.

— Докато не се издъним.

— Тогава няма да има значение.

— Току-що говорих с Били Боб и Джими Лий. Двамата потвърждават, че купувачът може да си избере каквото си иска име за фалшивите документи, стига да е немско. В случай, че шефовете извършат проверка в отдела. Чуждите имена се открояват. С немските обаче нямало проблеми. Така че получават каквото име искат, стига да е немско. Може да им звучи добре или да означава нещо за тях.

— Добре, благодаря — каза Ричър. — Трябва да тръгвам.

Беше се облегнал на рецепцията и можеше да вижда през стъклената врата.

Във входа стоеше някакъв тип. От другата страна на улицата.

Ричър затвори телефона. Срещна погледа на Нили и посочи мъжа отсреща. Тя погледна в същата посока.

— Виждам го. Трудно мога да го пропусна.

— Да излезем на чист въздух.

Нили излезе първа, а Ричър я последва по петите. Мъжът отсреща се стресна, после изигра цяла пантомима с прозяване и протягане и накрая тръгна бавно по тротоара, сякаш не бързаше за никъде.

— Да видим ли къде отива?

Последваха го на три-четири метра, разделени от две колони утринен трафик. Беше облечен с вълнено палто, но нямаше шапка. Изглеждаше здравеняк. Беше по-едър от Нили и по-дребен от Ричър. Сви вдясно на ъгъла с булеварда. Ричър и Нили пресякоха на светофара и го настигнаха отново. Продължиха да вървят на три-четири метра след него.

Мъжът отново зави надясно.

Тръгна по алея, която се виеше между сградите.

— Несъмнено капан — отбеляза Нили. — Вероятно двор без изход. Нищо чудно, че го забелязахме толкова лесно. Задачата му е била да те подмами тук.

— Мен?

— Не е от хората нито на Гризман, нито на Бишоп. Кой тогава го е изпратил? Ороско нали ти каза, че барът се контролира от организация от мафиотски тип. Сигурна съм, че Хелмут Клоп е сред основателите ѝ. Знае как изглеждаме, знае имената ни. Ти преби четирима от хората им. Още при първото ни идване в града. Сега искат да си отмъстят.

— Смяташ ли, че още са ми ядосани?

— Най-вероятно.

— Колко голям според теб е онзи двор?

— Не съм архитект, но вероятно е десет на десет. Колкото една зала.

— Колко души смяташ, че са довели?

— Минимум шест. Седем с този, който трябва да те подмами.

— Да ни подмами.

— Аз обаче те предупредих. Основното задължение на сержанта е да се грижи за безопасността на своя офицер.

— На това ли ви учат?

— Освен всичко останало.

— Звучи ми добре — каза Ричър.

— Трябва да се връщаме.

— Може да грешиш.

— Не мисля, че греша.

— Може това да е най-обикновен двор. Заобиколен от общински жилища за социално слаби. Стаи без изглед. Апартаменти, които наемаш, когато останеш без работа. Така обаче разполагаш с цяла сутрин да стоиш във входа от другата страна на улицата и да наблюдаваш хотела.

— Смяташ, че се е прибрал у дома?

— Мисля, че трябва да разберем.

— Това е капан, Ричър.

— Знам. Но трябва да ги накараме да се притеснят от нас. Трябва да усилим натиска. Трябва да ги принудим да ни кажат името на търговеца на самоличности. Сигурен съм, че е сред тях. Трябва да разберем новото име на Уайли. Това може да се окаже единственият начин да го научим. Дай ми точно две минути. Ако дотогава не съм излязъл, ела и ми помогни.

Ричър тръгна по алеята. Беше тясна, едва около метър и половина. Наподобяваше коридор в евтина жилищна сграда. Пред него се появи правоъгълник от светлина. Утринен сумрак, пясъчни нюанси. Нито следа от хора. Вероятно се бяха наредили покрай стените от двете страни на изхода.