Лий Чайлд - Вечерен курс

Уотърман обаче имаше по-добри новини. Заяви, че са открили майката на Уайли и тя се е съгласила да им разкаже за някогашните си приятели. Живеела в Ню Орлиънс и се издържала от социални помощи. Местният офис на ФБР вече бил предупреден. Щели да изпратят агенти да я посетят. Първите резултати трябвало да пристигнат след седем-осем часа заради часовата разлика.

Уайт, анализаторът от ЦРУ, не изглеждаше щастлив, че е тук. Косата му бе по-дълга от когато и да било. Беше отслабнал. Въртеше се неспокойно. Чупеше китки, присвиваше очи.

— Какво има? — попита Ричър.

— Непременно трябва да измъкнат иранеца — обясни Уайт.

— Провалът им няма да е свързан с куриера. Изпуснахме жената.

— Ратклиф разсъждава в твърде ограничени мащаби. Ако нещо лошо се случи с тях в Хамбург, инквизицията им ще хвърли мрежата много нашироко. Ще заподозре всички. Тези хора не са никак глупави. Ще анализират фактите и ще стигнат до съответните изводи. Колко на брой са променливите? Двама различни куриери, но само една тайна квартира. Иранецът ще оцелее не повече от пет минути.

— Трябва да говориш с Бишоп.

— Бишоп само поддържа контакт с хлапето, но няма правомощията да прекрати операцията и да го изтегли.

— А би трябвало.

— Не и поради съображения, продиктувани от някакви по-далечни планове. Само в случай на непосредствена опасност.

— Която според теб вече е настъпила.

— Ще настъпи в мига, в който пипнеш Уайли. В мига, в който сделката им се провали. А това кога ще стане?

— Скоро, надяваме се.

— Точно това имам предвид.

— Трябва да говориш с Бишоп — повтори Ричър.

В този момент се появи Синклер. Черна рокля, перли, чорапи, обувки. Косата ѝ бе влажна. Ландри и Вандербилт ѝ направиха място и тя седна до тях.

— Разговарях с господин Ратклиф — започна Синклер. — Предполагаме, че фазата на преговори е приключила и ще започне фазата на доставка. Затова трябва да разберем какво, къде и кога.

— Куриерът би трябвало да се е прибрал вече — каза Нили. — Нищо чудно да е взела директен полет. Или само с едно прекачване. Сега ще изпратят куриер до Швейцария, защото не се доверяват на телефоните. Той ще разполага с номера на сметката и паролите. Транзакцията ще отнеме един-два часа. Възможно е да се осъществи още утре.

— Или след една година — възрази Вандербилт. — Не знаем дали са готови да действат. И дали разполагат с парите.

— Уайли не може да чака цяла година — намеси се Уотърман. — Крие се вече четири месеца. Това не е лесно. Свързано е с много стрес, както и с поемането на много рискове. Трябва да си уреди живота. Мисля, че нещата ще се развият много бързо. Утре, вдругиден, тази седмица. Сигурен съм, че парите са готови и очакват да бъдат прехвърлени. Най-вероятно по сметка в същата банка. Различни команди в един и същ компютър.

— Добре — каза Синклер, — в такъв случай: какво, къде и… колко скоро?

— Въпросът къде зависи от отговора на въпроса какво — заяви Ричър. — Ако става въпрос за разузнавателни данни или документи, могат да извършат предаването и в кабинета на банкера. Ако е нещо по-голямо, то трябва да е оставено на склад или скрито някъде в Германия. Това означава, че ще им трябва екип, който да го транспортира до новото местоназначение.

— Трябва да поставим банката под наблюдение — каза Уотърман.

— Коя от всичките? Те са стотици.

— Тогава летищата. Тук и в Цюрих.

— Най-лесният начин е да разберем какво продава — намеси се Ландри.

— Наистина ли? — подигра го Нили.

— Все трябва да продава нещо.

— Да, но какво? Не може да се сдобие с него сега. Веднага ще бъде арестуван. Следователно то е откраднато преди четири месеца. Проблемът е, че нищо не липсва.

— Трябва да измъкнем иранеца — потрети Уайт.

— Рано е — възрази Синклер.

— А кога?

— Говори с господин Бишоп. Отиваме в консулството. Подготвил ни е кабинет там. Чакаме се във фоайето след десет минути.

Мюлер изкачи аварийните стълби до кабинета на Гризман. Беше рано. Нямаше осем сутринта. Още никой не бе дошъл на работа. Стаите на служителките бяха празни. Бюрото на секретарката на Гризман изглеждаше така, както го бе оставила предишната вечер. Мюлер бе върнал документите и ги бе подредил много внимателно. Тя нямаше да заподозре нищо. Но къде ли беше полицейският портрет? Вероятно американските следователи бяха получили толкова копия, колкото бяха поискали. Самият Гризман сигурно бе запазил едно-две, които да прибере в собствения си архив и да напише доклад, с който да си измие ръцете. Вероятно бе прибрал оригинала в сейф. Или в специално чекмедже. Нищо чудно да разполагаше с десетки рисунки на различни заподозрени. В края на краищата нали беше шеф на следователите.