Лий Чайлд - Вечерен курс

Гризман замръзна.

— ЦРУ? Аз съм представлявал интерес за тях? — учуди се той.

Ричър кимна.

— Особено за онези агенти, които са били обучени при предишната система.

— Ще ме шантажирате.

— Не е в стила ми. Вече обещах да не казвам на никого. Дали ще продължите да ми помагате или не, зависи изцяло от вас. Направите ли го, ще го приема като услуга между двама обикновени полицаи, нищо повече.

Гризман замълча отново.

— Бих искал да се извиня — каза той. — Не съм човекът, за когото се мислех.

— За мен няма значение — отвърна Ричър.

— Нямам представа защо го направих.

— Не съм ви психоаналитик.

— Аз самият бих искал да разбера защо.

— Беше ли красива?

— Изключително.

— Ето го отговора.

— Смятате ли, че е толкова лесно?

— Аз съм военен полицай.

— Ще ви помогна, ако мога — каза Гризман.

— Благодаря.

— Какво ви трябва?

— Може да кажете на колегата, който е нощна смяна, да прекара останалата част от нея именно тук. Това е единственият вход за квартала. Уайли може да се появи отново. Види ли го, нека го арестува за неправилно пресичане например. И да го задържи в колата, докато дойда.

— Има много други входове и изходи от комплекса. В задната му част има велоалеи и пешеходни мостове. Плюс един голям мост до автобусната спирка на булеварда.

— Може да извадим късмет. Може да се върне за още една бутилка шампанско.

— Кажете ми само едно нещо за човека, чиято самоличност криете. Ще си получи ли наказанието?

— О, да — отвърна Ричър. — Ще си го получи.

— Това е добре.

— Харесвахте я, нали?

— Ще ви откарам до хотела — заяви Гризман.

Уайли остави шампанското в хладилника за още трийсет минути, след което разкъса фолиото около тапата и я отвори с пръсти, бавно и внимателно, докато тя изпука лекичко и падна на пода.

Наля си в чаша, която също бе престояла трийсет минути в хладилника, и я отнесе до масата, където бе разстлал картата на Аржентина. Хартията под очертанията на ранчото му вече бе омазнена от пръстите му. Това наистина бе неговото ранчо. Или по-точно, скоро щеше да бъде, когато парите пристигнеха в Цюрих и заминеха по предназначение. Не всичките. Момичето, по което бяха изпратили съобщението, му бе допаднало. Господине, не знам нищо друго, освен че приемаме цената. Беше любезна. Дори почтителна. Особено когато разкопча третото копче. В Аржентина щеше да открие момичета като нея. Мургави като нея. Срамежливи, но без избор.

Той стана и напълни чашата отново. Вдигна я високо, сякаш поздравяваше многохилядна ликуваща тълпа. Хорас Уайли от Шугър Ленд, Тексас. Господарят на света.

Ричър се ослуша пред вратата на Синклер, чу гласове и почука.

— Влез — извика тя.

Завари вътре и Нили, и Бишоп от консулството. Резидентът. Синклер седеше на леглото, а Бишоп и Нили се бяха настанили на креслата със зелено кадифе. Нили държеше някакви бележки в скута си.

— Някакъв напредък? — попита Ричър.

— А при теб?

— Мисля, че живее в жилищен комплекс на брега на реката. Един от хората на Гризман го е забелязал. Купил си е шампанско.

— Празнува — отбеляза Бишоп.

Ричър кимна.

— Трябва да предположим, че преговорите са приключили. Трябва да предположим и че са се споразумели за цената. Процесът е задействан.

— Колко голям е жилищният комплекс?

— Огромен.

— Оставил ли е документални следи?

— Нищо на името на Уайли.

— Там ли е в момента?

— Почти сигурно.

— Трябва да блокираме мястото.

— На основната артерия, която води към комплекса, дежури полицейска кола. Гризман не може да направи нищо повече. Вече плати извънреден труд на полицаите, които издирваха Уайли и куриера.

— По всичко изглежда, че Уайли няма чичовци — обади се Нили. — Свидетелят, който е споменал чичо му, е повикан тук за допълнителен разпит. Ландри проучва възможността за прачичовци и евентуални приятели на майката. Това обаче може да отнеме време.

— Добре — каза Ричър.

— Разговарях с бившите му командири от Бенинг и Сил. Онзи от Бенинг изобщо не си го спомня. Другият от Сил обаче се сети нещо. По всичко изглежда, че Уайли е искал да служи в Германия. Това била целта му и тя се превърнала в нещо като фикс-идея. Всички курсове и обучения, които преминавал, са го подготвяли за прехвърлянето му тук.

— Командирът си го спомня след три години?

— Провели са дълъг разговор по онова време. Командирът му обяснил последиците от подобно решение. Нарекъл го задънена улица, черна дупка и какво ли още не. Уайли обаче настоявал на своето. Искал да служи в Германия.