Лий Чайлд - Вечерен курс

Затова Ричър отнесе кафето си сред тълпата и се настани на единствения свободен стол на маса за четирима, край която седяха трима клиенти. Те го изгледаха, сякаш бе извършил непростимо прегрешение, извърнаха погледи и започнаха да се покашлят и да мрънкат, което показваше, че са сменили темата. Ричър долови думата Arschloch , за която знаеше — от многобройните свади, в които бе попадал, — че означава задник. Но не реагира. Вместо това изпи кафето си и се отправи към телефона на срещуположната стена. Пусна монета и набра Ороско.

— Проблеми ли имаме? — попита Ороско.

— Не, всичко е наред… ще бъде наред, ако пипна нашия човек.

— Мислех, че ти е в кърпа вързан.

— Издъних се. Не очаквах куриерът да е жена. Учим се, докато сме живи.

— И сега какво?

— Били Боб и Джими Лий казаха ли ти кой им е продал документите за самоличност?

— Не, и няма да го направят. Уплашени са. Става въпрос за голяма мафиотска организация. Членовете ѝ не са италианци обаче, а носталгично настроени германци. Имат устав, правила, членове и прочие. Били Боб и Джими Лий се страхуват повече от тях, отколкото от мен.

— И всички тези типове се събират в бара?

— Това е неофициалната им централа.

— Какво по-точно представлява тази организация?

— Голяма крайнодясна фракция. Засега се ограничават само с приказки, но това не може да продължи вечно.

— Добре, кажи на Били Боб и Джими Лий, че не ни интересува от кого са купили документите. Няма да ги питаме повече, ако ни отговорят на един-единствен въпрос. Останах с впечатлението, че сами са си избрали имената. Единият дори каза, че му харесвало как звучи. Попитай ги дали това е истина. Може ли човек да си избере каквото име пожелае?

— Добре, ще ги попитам — обеща Ороско. — Нещо друго?

— В момента не.

— Загазили ли сме?

— Не, всичко е наред.

— Но само ако пипнеш онзи тип.

— Едва ли ще се окаже толкова трудно.

Ричър затвори телефона и се обърна с лице към салона. Към този момент вече доста хора бяха вперили погледи в него. Явно слухът за присъствието му бе обиколил бара. Край вратата, която водеше към улицата, се бяха скупчили неколцина клиенти. Друга групичка го очакваше край задната врата. И двете не сваляха погледи от него. Чакаха го. Което означаваше, че боят ще започне отвън. Щяха да го оставят да си тръгне и да го проследят. Ако изобщо имаше бой. Което не беше никак сигурно. Това бяха все хора над средната възраст, над средното тегло. Хора, които буквално си просеха инфаркта. Сред основните им достойнства се нареждаха благоразумието и предпазливостта. Изключенията не представляваха проблем. Имаше и по-млади, и в по-добра форма, но пак бяха чиновници, хора, които работеха зад бюра. Нямаше от какво да се притеснява. Ричър бе отличен уличен боец. И голяма част от успеха му се дължеше на обстоятелството, че обичаше да се бие.

Той се отблъсна от стената и тръгна сред тълпата с гърдите напред. Вървеше бавно и по права линия, сякаш следваше погребална процесия. Пред него стоеше плътна групичка от шестима мъже. Трийсетинагодишни най-вероятно и никой от тях не можеше да се нарече слаб и строен. Все чиновници. Костюмите им бяха излъскани на лактите. Можеше да разчете езика на тялото им. Щяха да го пуснат да мине, след което да се обърнат и да го последват по влажния, искрящ от светлини паваж.

— Говорите ли английски? — попита ги Ричър.

— Да — отвърна един от тях.

— Задавали ли сте си някога въпроса защо? Защо вие говорите моя език, а аз не говоря вашия?

— Какво?

— Няма значение. Какви са заповедите ви?

— Заповеди?

— Ако исках папагал, щях да отида в зоомагазин. Някой ви е казал да направите нещо. Какво по-точно?

— Не.

— В такъв случай ще трябва да анализирам голям брой теоретични вероятности. Една от които е, че искате да се сбием навън, на тротоара. А тя може да не е вярна. Може да съм допуснал ужасна грешка. Но ще трябва да заложа на сигурно. Разбирате ме, нали? Това е единственият разумен ход от моя страна. Затова не тръгвайте след мен, когато изляза през тази врата. Възможно е да ви се иска да подишате чист въздух. Но тъй като съм принуден да заложа на сигурно, ще го приема за враждебен акт. Действащата в момента доктрина на НАТО изисква незабавна реакция със смазваща сила. Знам, че живеете в социална държава, но болницата си е болница, независимо кой плаща за нея. Никак не е забавно. Затова съветът ми е да не тръгвате след мен.

— Ти се страхуваш от нас.

— Уви, не. Опитвам се да бъда честен, това е всичко. Няма причина да пострадате. Ако някой от шефовете ви има проблем с мен, изпратете го сам. Ще се поразходим с него из квартала. Ще обменим мнения. И всички ще спечелят.