Откри рутинни доклади от най-различни случаи. Никой от тях не представляваше интерес за Мюлер. Накрая попадна на пет страници, захванати с телбод и посветени на Хелмут Клоп. Стенограма от разпит. Снимки. Размяна на реплики с преводачката. Оказа се, че нямал представа за какво са разговаряли онези двамата в бара. Не чул какво си казали. Имената на американските следователи бяха Ричър и Нили. Но това беше всичко. Нито дума къде са отседнали. Мюлер предположи, че са избрали консулството. Може би. А може би не. Бяха военни следователи, а не агенти на ЦРУ. Тогава хотел? Документите на Гризман не споменаваха нито дума по въпроса.
Продължи да чете. Чувстваше се в безопасност, стига осветлението в стаята му да оставаше приглушено, а вратата затворена. Появеше ли се някой неканен гост, би трябвало да почука на вратата. Или най-малкото да извика. Не че очакваше неканени гости. Бе твърде късно и сградата бе потънала в тишина. Накрая попадна на междинен доклад за операция по проследяване. Съвсем скорошен. От същата вечер. Мюлер бе обърнал наопаки купчината документи и бе започнал да ги чете в хронологичен ред. Проследяването не бе дало никакви резултати. Гризман бе съобщил това на Ричър в хотелската му стая. Което означаваше, че хамбургската полиция е работила по случая по молба на американските военни.
Интересно.
Не се споменаваше хотелът на Ричър, но Гризман бе записал телефонния номер на централата му. Отделът за контрол на автомобилния транспорт разполагаше с достъп до стандартния телефонен указател, затова Мюлер включи компютъра си и въведе номера.
Веднага откри името на хотела.
Добре познаваше това място. Луксозен хотел в малка пряка в добър квартал, който обаче не бе сред най-престижните в града. Понякога управителят се обаждаше, за да се оплаче, че някой е паркирал точно пред входа. А това разваляло имиджа на хотела. Имали портиер с ливрея и цилиндър. Нямало къде да застане. Самият Мюлер се бе отзовал на два подобни сигнала. Не бе успял да направи нищо. Не и преди да изминат двете години, необходими, за да бъде завършен процесът за промяна на режима на паркиране по улицата. Да не говорим, че юристите в общината нямаше да допуснат подобно нещо. Ами ако всички малки хотели в града поискаха да не се паркира пред входовете им? Щеше да настъпи същински хаос. И бездруго си имаха достатъчно проблеми с големите хотели.
Мюлер вдигна телефона и набра домашния номер на Дремлер.
Ричър заобиколи портиера с цилиндъра и излезе навън. Беше полунощ. Кварталът бе озарен от ярката светлина на уличните лампи, приглушеното сияние на витрините, потънали в нощен сумрак, и синкавото примигване на телевизорите зад прозорците на онези апартаменти, чиито обитатели гледаха късните предавания, без да дръпнат завесите. Описа осморка около два избрани наслуки жилищни блока и не забеляза никого зад себе си. Или пред себе си. Или в сенките. Обичайна предпазна мярка. Навик. Беше на трийсет и пет и още бе жив. Това означаваше нещо.
Откри улицата с бара. Онзи, в който Клоп бе видял Уайли за пръв път. Онзи, в който Били Боб и Джими Лий бяха продавали крадените берети. Онзи, в който се продаваха германски документи за самоличност. Спря на четирийсетина метра от него и го огледа от всички страни. Приземния етаж на каменната сграда, централния вход, покритата с дъски фасада, лакирана до блясък. Малките прозорци с дантелените перденца и хартиените знаменца. Лампите вътре не бяха угасени. Светлината им изглеждаше топла и гостоприемна в нощта.
Ричър прекоси улицата и отвори вратата. Бе шумно и задимено. Беше късно, но вътре имаше поне шейсетина души, предимно мъже, разделени на групички от по трима-четирима. Някои седяха край масите, други стояха прави, опрели лакти или гръб в някой от съседната компания. Под прозорците бяха разположени тапицирани пейки. Всички бяха заети като седалките в метрото по време на час пик. Ричър си проправи път сред тълпата, любезно, но твърдо, като полицейски кон по време на улична демонстрация. Повечето клиенти се отдръпваха достатъчно бързо. Приличаха на бизнесмени или чиновници. Някои бяха по-възрастни, някои бяха по-заможни. Ричър не видя Уайли. Не че очакваше да го види. Беше късметлия, но не чак толкова голям. Долови погледите, вперени в гърба си. Забавена реакция. Това ли е онзи тип, за когото ни предупредиха?
Ричър се добра до бара след известно лавиране сред тълпата, намърда се между останалите клиенти и зачака да бъде обслужен. И двамата бармани бяха мъже. И двамата имаха дебели памучни престилки, завързани около кръста. Единият погледна към него. Ричър помоли за чаша черно кафе. Барманът включи машината за еспресо и дойде при него за парите. Ричър не го попита нищо. Животът съвсем не е такъв, какъвто го показват по телевизията. Барманите не обичат да говорят с непознати. И защо да го правят? Кого трябваше да поставят на първо място: онези шейсет души, които идваха тук всяка вечер, или някакъв тип, когото виждаха за пръв път?
Читать дальше