Лий Чайлд - Вечерен курс

— Трябва да открием този чичо. Може да са били близки.

— Смяташ, че Уайли му е изпращал пощенски картички?

— Може да му е казал нещо. Очевидно дрънка много, а после съжалява. Може затова да е убил проститутката. Случвало се е и преди. Някой започва да се хвали какво прави, защото се чувства прекрасно в момента.

— Добре — съгласи се Ричър, — открий чичото. И се свържи с командирите му от последните три години. Началното обучение, щабът на артилерията във Форт Сил… Наистина ли е искал да замине за Германия? Тя ли е била конкретната му цел? Това би променило насоката на мислите ми, тъй като ще покаже, че всичко е било планирано, че в действията му няма никаква случайност.

— Три години са твърде много за подобна игра.

— Не и когато цената е сто милиона долара.

— Нямаме нищо, което да струва сто милиона долара.

— Свържи се с командирите — каза Ричър. — Ще се върна по-късно.

— Къде отиваш?

— На разходка.

— Направи ми впечатление, че тази вечер доктор Синклер изглежда по-ведра и щастлива.

— Така ли?

— Направо сияе.

— Може да е правила йога.

— Или упражнения за дълбоко дишане.

Ричър не отвърна нищо.

Мъжът на име Мюлер влезе в централното полицейско управление. Тук работеше. Беше заместник-началник на отдела за контрол на автомобилния транспорт. Не беше най-подходящата длъжност, която да му осигури достъп до кабинета на Гризман, но нощем в управлението нямаше много хора. Етажът на Гризман разполагаше с просторни кабинети със стаи за секретарки пред тях. Всичките бяха пусти. Големите шефове бяха на практика чиновници, които местеха папките от едно място на друго. Секретарките пишеха разни документи, а те само ги подписваха веднъж по обед и после на следващата сутрин.

Купчината документи на бюрото на секретарката на Гризман се оказа доста висока.

Мюлер не бе смел човек, но бе лоялен колега. Затова сключи сделка със самия себе си. Щеше да прегледа книжата на бюрото, но нямаше да претърсва чекмеджетата на Гризман. Определи го като балансиран компромис. Смяташе, че всички разумни хора в движението ще се съгласят с него. Събирането на информация бе важно, но още по-важно бе да разполагат с човек на най-високо ниво в полицията. Е, почти най-високо.

Той взе купчината документи и ги понесе по коридора, отвори противопожарната врата и се спусна по аварийното стълбище на своя етаж. Тръгна по своя коридор и влезе в своя кабинет.

Нили позвъни на Ландри в Маклийн, Вирджиния, и го разпита за семейството на Уайли. За чичовците му най-вече. Особено за един от тях, който вероятно е живял наблизо и е оказал влияние върху подрастващото хлапе.

— Уайли няма чичовци — отвърна Ландри.

— Сигурен ли си?

— И двамата му родители са единствени деца.

— В какво състояние е бил бракът им?

— Бащата ги напуснал доста рано и повече не го видели. Майката сама отгледала Уайли. Няма братя и сестри. Били са само те двамата.

— Майката имала ли е приятел впоследствие? Може да го е наричала чичо пред детето.

— Нищо чудно да е имала няколко приятели един след друг. И да е имал много чичовци.

— Можеш ли да провериш?

— Ще трябва да открием адреса на майката и да изпратим агенти да говорят с нея. Подобни разговори се водят лице в лице. Отнема време. Старите приятели на майката не присъстват в нашите бази данни. А може и да не иска да си спомня за някои от тях.

— Въпреки това усилието си заслужава. Ако не става въпрос за някой прачичо.

— Може да отнеме дни. Онзи тип беше в ръцете ви.

— Още е в града.

Нили затвори телефона и потърси в материалите по делото за дезертьорство името на войника, който бе споменал чичото. Свърза се с Военната полиция във Франкфурт и нареди да го доведат за разговор. После провери в личното досие на Уайли имената на командирите, които бяха дали първоначалните му атестации. Форт Бенинг и Форт Сил. Звънна на приятел в „Личен състав“. Офицерът от Бенинг бе прехвърлен във Форт Браг, а онзи от Сил продължаваше да служи в Оклахома три години по-късно. Взе телефоните им и започна да звъни.

Мюлер преглеждаше купчината лист по лист. Гризман се оказа изключително продуктивен в това отношение. Повечето бяха най-обикновени документи, чиято основна цел бе да му спасят кожата в случай на необходимост. Напълно безполезна информация, постъпила отдолу и препратена нагоре. Стандартна практика. Всички го правеха. Никой не искаше да пропусне каквото и да било. Никой не искаше да се превърне в обект на официално разследване и да бъде принуден да каже: „Да, аз реших, че не си заслужава да предам тази информация. Вината е изцяло моя“.