Лий Чайлд - Вечерен курс

— Прав сте — обади се Синклер. — Всички ние трябва да говорим с него.

— Нуждаем се от решение — настоя Ричър.

— През следващите трийсет минути няма да се случи нищо важно — каза Синклер. — Но все още разполагаме с кола отпред. Ще разберем, когато се върне. Това ни дава няколко часа.

— Не е достатъчно. Така няма да хванем Уайли.

— Не и този път. При всички случаи трябва да са договорили още една среща. Преговорите не са лесни. Тя може да ни каже къде и кога.

— По-добре да я задържим още сега. Смята, че е изпълнила задачата. Прибира се спокойна. Адреналинът ѝ е спаднал. На сутринта ще бъде по-силна, по-смела.

— Ще позвъня на Ратклиф — каза Бишоп и затвори телефона.

Един мъж я погали по крака, друг я стисна за задника, но тя не им обърна внимание и продължи да се провира през тълпата. Зачуди се дали мъжете не са я взели за служителка на клуба. Бяха ѝ обяснили какви порядки царят на Запад. Видя Уайли, който я наблюдаваше. Може би също бе решил, че работи тук. Тя застана до него, наведе се до ухото му, за да може да я чуе въпреки шума, и каза на английски думите, които бе репетирала грижливо:

— Нося поздрави от вашите приятели на изток. Летището на Шугър Ленд се намира на двайсет и пет метра над морското равнище.

— Не може да бъде! — възкликна Уайли.

— Кое? — попита объркано тя.

— Изпратили са момиче.

— Да, господине, така е.

— И говориш английски.

— Да, господине.

— Защо? — попита изведнъж Уайли. — Защо изпращат момиче? Да не би да отхвърлят предложението ми?

— Не, господине, съобщението ми не гласи това.

— А какво тогава?

— Съобщението е следното: приемаме цената ви.

— Я повтори!

— Приемаме цената ви.

— Цялата?

— Господине, не знам нищо друго, освен че приемаме цената.

Уайли затвори очи. По-голямо от Роуд Айланд. Ще се вижда от Космоса. Новите му швейцарски приятели също щяха да останат доволни. Сумата бе двойно по-голяма от обещаната. Не бе очаквал да я получи цялата. Сега щеше да разполага с доста свободни пари. С огромно състояние. Щеше да инвестира в акции. Дилъри в костюми щяха да му звънят по телефона.

Той отвори очи.

— Кога? — попита Уайли.

— Доколкото знам, сте уговорили дата на доставката — обясни куриерът. — Приятелите ви на изток очакват да я спазите.

— Няма проблем — каза Уайли. — Това ме устройва.

— В такъв случай ще предам именно този отговор.

— Кажете им, че за мен е удоволствие да правя бизнес с тях. И им благодаря за бонуса. Оценявам жеста.

Тя отвърна неуверено:

— Господине, не съм донесла нищо…

— Но ти си тук — обясни ѝ Уайли. — Ти си бонусът. Нали така? Трябва да следваш сценария. Защо иначе ще ми изпращат момиче да ми съобщи добрата новина? Ти си черешката на тортата. Ти си бонусът. Когато си купуваш кола, получаваш безплатно бутилка уиски.

— Не разбирам.

— Харесва ли ти това място?

На сцената друга гола жена лежеше върху парче найлон. Трима мъже уринираха в лицето ѝ.

— Изглежда доста популярно.

— Можем да отидем в хотел.

Бяха я предупредили и за това.

— Господине, това е делова среща. Не мога да ви предложа нищо повече, докато не се върна у дома жива и здрава.

— Добре — отстъпи Уайли. — Разбирам. Но ще трябва да ми дадеш нещо. Нещо малко. Нали сме приятели и празнуваме сделката. Ще дам на твоите хора нещо, което никога не са имали. Още едно копче.

— Какво?

— Още едно копче на ризата. Сега. Като жест, с който сключваме сделката.

Голямата борба изисква големи жертви. Цената е твърде малка, прецени тя. Помещението тънеше в сумрак. Никой не гледаше към нея. Всички погледи бяха вперени в сцената. Тя разкопча третото копче. Разтвори ризата. Уайли погледна и се усмихна.

— Знаех си, че можеш да го направиш — каза той.

Тя стана и си тръгна. Проправи си път през тълпата, без да обръща внимание на ръцете, които я опипваха, подмина портиера на стола, излезе на улицата, измина двайсетина крачки и спря такси. Настани се на задната седалка и каза на старателно заучен немски:

— Летището, моля. Международни линии. Заминаващи.

В един друг клуб на три километра от „Репербан“ двама мъже вечеряха. Клубът бе малък, но с дъбова ламперия. Нямаше свободни места, а покривките бяха от лен. Сервираше се повече вино, отколкото бира. В менюто присъстваха специалитети като агнешко филе. Един от мъжете бе вносител на обувки. Беше на около четирийсет и пет, със солидна фигура. Русата му коса бе започнала да посивява, червендалестото му лице — също. Казваше се Дремлер. Бе облечен в костюм с остри ревери.