Лий Чайлд - Вечерен курс

Синклер махна с ръка, сякаш Ричър не разбираше за какво става въпрос. После продължи:

— Отпечатъкът създава сериозен проблем. И юридически, и политически. Никой няма да си затвори очите за подобно нещо.

— Мога да кажа, че формулирах обещанието си изключително внимателно. Казах, че ще проверя отпечатъка. И толкова. Не съм казвал, че ще съобщя резултатите. Вярно, това е измама, но в края на краищата така се играе тази игра между професионалисти. Мога да кажа, че хора като мен винаги приемат подобни операции като хазартна игра. Трябва да счупим яйцата, за да направим омлет. Ако омлетът стане вкусен, всичко ни се прощава.

— В противен случай?

— Винаги съм отворен за нови възможности.

Синклер замълча.

— Провалим ли се, ще си измиете ръцете с мен. И ще предоставите на военния съд доказателства, които ме уличават. Разбирам това. Ще го направите с удоволствие. И пак разбирам. Вие ни ръководите, но не ни харесвате. Играл съм тази игра и преди. Няма проблем.

— Ако приключим успешно операцията?

— Тогава няма да ме натопите, няма да има съдебен процес. Ще получите благодарствено писмо от президента, а аз ще получа още един медал.

— Какво ще стане с операцията?

— Честен отговор ли искате?

— Винаги.

— Издирването е приключено. Открихме нашия човек. Той е дезертьор. Двамата с него се намираме в един град. Можете да направите сигурен залог.

— Винаги ли си толкова самоуверен?

— Бях… едно време.

— А сега?

— Сега съм още по-самоуверен.

— Спиш ли със сержанта?

— Не, не спя с нея. Би било неуместно. А и командването не гледа с добро око на подобни отношения. Тя също не би погледнала с добро око.

— Тя е луда по теб.

— Разбираме се добре като приятели и колеги.

Синклер не каза нищо.

На вратата се почука. Нили, помисли си Ричър, пристига тъкмо навреме, за да провери дали Синклер не ме е убила. Или Бишоп, за да провери дали аз не съм убил Синклер. Отвори вратата, като отстъпи встрани, далече от линията на огъня.

Резултат от продължително обучение.

Не беше нито Нили, нито Бишоп.

А млад американец с костюм, купен от щанда за конфекция на някой голям универсален магазин и вратовръзка от „Брукс Брадърс“. Носеше папка за документи с цип. Ако се съдеше по вида ѝ, купчината листа в нея едва ли бе по-дебела от сантиметър.

— За доктор Синклер — каза младежът. — От консулството. Документите, които поръча.

Доста бързо.

Има си хас.

Ричър взе папката и я подаде на Синклер. Младежът с костюма слезе по стълбите. Ричър и Синклер се върнаха в стаята ѝ, където ги очакваха Нили и Бишоп.

Синклер дръпна ципа и Ричър долови характерната миризма на копирна хартия, още топла от принтера. Това бе резултатът от проведените спешни телефонни разговори, предположи той, и от високоскоростния дигитален трансфер на данни, извършен или от управление „Личен състав“ на Пентагона, или от командването в Щутгарт към консулството в Хамбург, където младият дипломат с вратовръзка от „Брукс Брадърс“ бе взел топлите още страници, за да ги подреди и прибере в папката, след което бе повикал такси. Съветът за национална сигурност действаше по-бързо дори от пресслужбата на сухопътните войски.

Папката съдържаше черно-бели копия на стандартно за американската армия лично досие, в случая на редник първи клас Хорас Уайли, трийсет и пет годишен, роден в Шугър Ленд, Тексас. Дезертирал малко преди да изтече първият му тригодишен договор. Постъпил в армията на трийсет и две. Висок сто седемдесет и три сантиметра, слаб и жилав, с телосложение на бегач на дълги разстояния.

Фотографията му бе на втората страница. Беше прикрепена към горния десен ъгъл. Не беше малка снимка с паспортни размери, каквито правеха едно време, а доста по-голяма. Може би осем на пет сантиметра. Ксерокопирането бе размазало по-контрастните линии и бе размазало сенките. Въпреки това изображението бе достатъчно ясно.

Беше същият човек.

Недостатъците от ксерокопирането придаваха на снимката съвсем различен вид, сякаш бе рисунка, направена на ръка, или по-скоро скица с въглен. Това подсилваше приликата ѝ с полицейския портрет, направен с молив. Същата рисунка. Същият човек. Никакво съмнение. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Тънкият като острие нос. Трапчинката на едната буза. Захапката, сякаш бе стиснал здраво зъби. Устните, като тънък процеп, лишени от каквато и да било изразителност.

Само косата бе по-различна. Снимката бе правена преди три години. Хорас Уайли се бе спрял на най-обикновена къса прическа, която отговаряше на всички изисквания на заповед 670–3–2. Ексцентричността му се бе проявила по-късно.