Лий Чайлд - Вечерен курс

— Ще покажем снимката на господин Клоп — каза Синклер, — макар че не може да има никакво съмнение. Поздравления, майоре. Отнася се и за вас, сержант. Справихте се блестящо. Започнахте с двеста хиляди заподозрени.

— Само защото някой е съставил тъп доклад за тъп телефонен разговор, който е оцелял, преминавайки през седем различни нива на бюрокрация, преди да стигне до правителството на Съединените щати — отбеляза Ричър. — А всъщност ние все се опитваме да намалим канцеларската работа и документацията. Може би трябва да преосмислим отношението си към тях.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Ще чакаме младия саудитец с розова тениска и островърхи обувки да излезе на разходка.

Уайли се канеше да нарече новото си ранчо именно „Шугър Ленд“. Или „Шугърленд“, една дума. Захарна земя. Не че имаше намерение да отглежда захарна тръстика. Страната имаше големи традиции в животновъдството. Затова щеше да се сдобие с най-голямото стадо в света. И най-доброто. Преди това обаче трябваше да постави табела с някакво име над вратата. Хубава табела от ковано желязо. Керемиденочервени букви. Да, „Шугър Ленд“ щеше да изглежда добре. Само с главни букви. Или една дума, „Шугърленд“. Така щеше да отдаде почит на една своя стара мечта. Навремето се бе опитал да я осъществи в Шугър Ленд, Тексас. Трудна работа в такъв град. А сега си купуваше ранчо, четирийсет пъти по-голямо не от града, а от цялата община.

Добре.

Имаше чувството, че се намира в състояние на свободно падане. Отначало се бе съпротивявал, но после се бе оставил на волята на съдбата. И бе започнал да пада още по-бързо. Всичко около него се бе завъртяло в шеметен вихър. Затова трябваше да се приготви по-отрано. Да се настрои за срещата. Усещаше, че трябва да е готов. Особено в този момент. Краят на играта щеше да настъпи много бързо. Винаги става така. Винаги.

В присъствието на Синклер Ричър позвъни на Гризман от телефона в стаята, който включи на високоговорител. После му даде името на Уайли, за да може да разполага не само с портрета, и го предупреди, че доколкото знаят, куриерът вече е пристигнал. Двамата уточниха различните варианти за връзка в случай на необходимост, а Ричър повтори колко важно е да бъдат максимално предпазливи в близост до апартамента. Но не чак толкова предпазливи, че да пропуснат нещо. Трудна задача. Гризман обаче беше напълно спокоен. Съгласи се по всички пунктове. Говореше убедително. Ричър видя, че Синклер започва да се отпуска. Изведнъж го погледна право в очите. Не бе сигурен каква е причината. Или донякъде одобрително, защото щурият му план започваше да дава резултати, или донякъде неодобрително, защото я бе принудил да отстъпи и да приеме тезата му.

После Бишоп се върна в консулството, а Ричър и Нили оставиха Синклер в стаята ѝ и отидоха в неговата, за да изчетат досието на Уайли от първата до последната страница. Първият им въпрос бе защо този човек е изчакал до трийсет и втората си година, за да постъпи в армията. Това бе странно. Нямаше и бележка от отдела за набиране на доброволци. Нищо не обясняваше решението му. Нили позвъни на Ландри, помощника на Уотърман в Маклийн, и го помоли да провери незабавно миналото на Уайли. Бяха изминали цели трийсет и две години от деня, в който той се бе родил, до деня, в който бе облякъл зелената униформа. Трябваше да има някаква причина.

Независимо от възрастта си Уайли бе напредвал в службата, особено в началото. Бе преминал началната подготовка без никакви проблеми, което показваше, че е бил в добра физическа и психическа форма. Бе повишен в редник първи клас, което показваше, че е проявил усърдие. Впоследствие бил изпратен за атестация в артилерийската школа във Форт Сил. След като бил одобрен и преминал обучение, бил изпратен в зенитен батальон в Германия.

— Мога да си го представя — отбеляза Нили.

Ричър кимна, защото той също можеше да си представи как се е развила кариерата на Уайли в армията. Сухите бележки в досието бяха нещо повече от обикновени думи, записани върху хартия. Приличаха по-скоро на електронно табло с резултата от бейзболния мач. И разкриваха много на онзи, който умееше да ги разчете. Тук се е случило това, после е станало онова. Артилерийската школа бе ключов елемент. Тя не беше за глупаци. Явно Уайли бе добър войник. По всяка вероятност се бе наредил веднага след най-добрите във випуска. Възможно бе обаче прекият му командир да му бе имал зъб за нещо. Реално или въображаемо. Някои командири вярваха във всевъзможни глупости. Като например, че левичарите не стават за снайперисти. Или че дребните и жилавите са най-подходящи за артилеристи. И прочие. Във всеки случай новото назначение на Уайли се бе оказало удачно. Бе паснал идеално. А това не беше никак лесно. „Чапарал“ е трудна за управление машина. Трябва да спре на място и да се извършат един куп манипулации, за да бъде приведена в бойна готовност. После всичко да се върне в изходно положение, да се подкара отново, да се спре на друго място и всичко да се повтори отначало. Екипите приличаха на механици от питстопа на „Формула 1“. Работеха в синхрон, на който би завидял всеки балет, и разчитаха времето до десета от секундата. Защото атакуващ самолет можеше да започне да пикира за десета от секундата. Това бе работа в екип в най-висша степен. Почти като в акробатиката. И Уайли си бе заслужил мястото в такъв. Може би обстоятелството, че наистина бе по-нисък и жилав, му бе помогнало. Но той определено бе добър войник. Без никакво съмнение. Но бе заседнал на едно място. Озовал се бе в задънена улица. Три години по-късно пак си бе останал редник. Бронираните дивизии престанаха да наемат войници. Предната линия се превърна в анахронизъм.