Лий Чайлд - Вечерен курс

Прибраха снимките в чантата и изядоха вечерята си. Нили, която седеше до прозореца, скоро заспа, опряла глава на стената. Така намаляваше вероятността от неволен контакт. Ричър остана буден. Мислеше си за свидетеля. Общински служител с неприемливи възгледи. Може би само щеше да им загуби времето. А може би щеше да спаси познатата вселена. Ричър искаше да го види с очите си. Представи си, че е самолет, устремил се на изток, за да се срещне с изгрева.

Американецът стоеше пред огледалото в банята в хотелската си стая в Амстердам. Бе станал рано. Не бързаше за никъде. Просто се бе наспал. Чувстваше се спокоен и уверен. Време бе да се връща. Щеше да вземе душ, да си събере багажа и да потегли преди сутрешния час пик. Измъкнеше ли се от града, го очакваше лесно и безпроблемно пътуване по магистралата.

Но първо искаше да пие кафе, затова облече дрехите си от предишния ден и среса косата си. Стърчеше на темето му, явно от възглавницата. Намокри я с вода и я приглади. Провери в огледалото. Резултатът бе приемлив. Слезе бързо с асансьора. Долу във фоайето взе кафе в пластмасова чаша от посребрен поднос, оставен на масичка пред салона за закуска. На масичката от другата страна на вратата бяха наредени вестници. Холандски, естествено, плюс английски, френски, белгийски, немски и „Хералд Трибюн“. Грижливо сгънати, безупречно подредени.

В берлинския вестник не откри нищо. Нито заглавие, нито статия. Нищо и на първа страна на хамбургския всекидневник. Нито на втора страница. Или на трета.

Откри заглавието на четвърта страница.

Сравнително дребно, в дъното на страницата. Плюс малка статия. Пълна с общи приказки. От полицията заявили, че ще положат всички усилия и дори имали напредък.

Щели да проверят за отпечатъци колата на жертвата.

Американецът върна вестника на масичката. Затвори очи. Тя бе приела предложението му още в подземния паркинг. Бе се завъртяла с гръб към него, ентусиазирано и театрално, после се бе усмихнала заговорнически и го бе поканила в колата си. Създаваше впечатлението, че няма търпение да го заведе у дома. Така се бяха озовали в малкото спортно купе с три врати, миниатюрно, но здраво като банков трезор.

Той извика в паметта си всички свои действия. Външната дръжка на вратата. Черна, леко грапава повърхност. Част от спортното излъчване на автомобила. Не би трябвало да създаде проблем. Дръжката от вътрешната страна бе облицована с кожа. Пластмасовият панел на вратата. Не бе оставил отпечатъци по него. А и материята най-вероятно бе някакъв винил, евтин с цел икономии. Цялата му видима повърхност обаче бе грапава. Зърнеста. Вероятно не бе достатъчно подходяща, за да съхрани отпечатъци. Вероятно бе в безопасност.

Езикът на предпазния колан бе с Т-образна форма. Закопчалката бе пластмасова, леко грапава като фина шкурка. За по-лесно захващане в съответствие с някакво изискване с цел подобряване на сигурността. После бе натиснал бутончето за заключване на вратата. С левия си палец. Спомняше си как бе изщракало. Бе облегнал ръка на подлакътника. Парче червена пластмаса, твърда и набраздена.

В най-лошия случай бе оставил частичен отпечатък. Вероятно размазан, когато го бе забърсал с якето си. Спомни си натиска върху бутончето. Право надолу. Без да бърза. Бавно дори. Отчетливото щракане, типично за колата бижу. Тогава бе оставил очакването да изпълни цялото му същество. Очакването, което съпътства разопаковането на подаръка. Любимият му момент.

Предпазният колан не би трябвало да му създаде проблеми.

За разлика от дръжката на вратата. Дръжката на вратата бе малко хромирано лостче, студено на допир, с достатъчно място отзад, за да провре пръстите си. В случая средния пръст на дясната си ръка. Бе го плъзнал елегантно — или така поне му се бе сторило, — след което го бе задържал за секунда сякаш от любезност, сякаш за да попита „ще слизаме ли“. Пръстът му бе притиснал задната повърхност на хромираното лостче и го бе дръпнал. Бе последвало ново прецизно щракване, след което пръстът му се бе измъкнал от дръжката с характерната елегантност.

Отпечатъкът не бе размазан. А хромът бе гладък и студен.

Глупаво. Грешката си бе негова.

Очевидно немските имиграционни служби бяха предупредени, тъй като в мига, в който Нили подаде паспорта си, служителят даде знак на висок едър мъж, който се надигна от твърдия пластмасов стол в съседното фоайе и се запъти към тях, за да ги посрещне. Представи се като Гризман. Заяви, че е разпознал имената на Ричър и Нили. Били записани от патрулен полицай, който ги описал като туристи. Но те очевидно не били туристи. Разбрал го едва сега. Заяви, че ще им помогне с радост. Свидетелят вече ги очаквал в полицейското управление. Изгарял от желание да им бъде от полза. Много бил нетърпелив. Полицията го уведомила, че се нуждае от мнението му по въпрос, свързан с националната сигурност. Освен това свидетелят ползвал свободен ден. Предоставили му платен отпуск, разбира се, тъй като става въпрос за изпълнение на гражданския дълг. Гризман ги увери, че свидетелят говори английски, но въпреки това ще присъства преводач. Да, в Германия обичайната практика позволявала на полицаите да показват на свидетелите снимки на евентуалните заподозрени.