Лий Чайлд - Вечерен курс

— Например?

— Други американци.

— Банката гарантира поверителност. Няма как да срещна някого в трезора.

— Ами на летището? На улицата?

Бартли не отговори.

— Трябва ми списък, подполковник — настоя Ричър. — С дати и описания. На военни и цивилни. Дайте всичко от себе си. Очаквам най-доброто, на което сте способен.

— Какво ще направите? На кого ще кажете? Какво ще кажете?

— Президентът ще уведоми военното командване, че не представлявате интерес за Съвета за национална сигурност. Не и в този случай. След това не мога да прогнозирам. Предполагам, че зависи от това с кого ще говорите. И каква врява ще вдигне жена ви.

Оставиха го отново на тротоара пред хотела, в който беше настанен, и се върнаха в Маклийн, Вирджиния.

Ще заловим куп хора. Ще си създадем много врагове.

Информацията, свързана с Бартли, бе качена в централния файл. После Нили проведе телефонен разговор и уведоми Ричър, че името на войника, отлъчил се преди четири месеца от частта си, е Уайли. От Тексас. Служил в петчленен екип, обслужващ зенитноракетен комплекс „Чапарал“. Установка за дванайсет ракети земя-въздух, монтирана на шаси от бронетранспортьор. Четири ракети, заредени в пусковата установка, и боекомплект от още осем. Задача — защита на бронирани машини и личен състав на фронтовата линия. Идеята на създателите му бе „Чапарал“ да се движи зад танковете, а екипажът му да използва радар и бинокли, за да следи ниския хоризонт пред тях за щурмови бомбардировачи или бойни хеликоптери. След което да стреля. Ракетите бяха с топлинно насочване като старите „Сайдуиндър“, но усъвършенствани. Предназначени за ниска височина. Докато врагът атакува.

— Това е идеалното оръжие, което може да свали граждански самолет над многолюден град. По време на излитане и кацане. Докато не се е издигнал високо в небето.

— Прекалено голямо е — възрази Нили. — Само ракетите са дълги по три метра. Шасито е огромно. Има танкови вериги и е покрито с камуфлажни шарки. Появи ли се на паркинга край летището, мигом ще привлече внимание. Освен това „Чапарал“ разполага с радиолокационна станция. Инфрачервените сензори също са сложно нещо. Наскоро бяха модернизирани. Опираме до същия проблем. Това е оръжие, с което могат да боравят само специалисти. Моите уважения, но бойците от тренировъчните лагери в Йемен не могат да се сравняват с ракетните ни специалисти. Цената също е проблем. Всеки „Чапарал“ разполага с дванайсет ракети. Максималната му скорост е към шейсет километра в час. За сто милиона долара ще получиш конвой, който ще се точи цял ден. Нещо като парада на Червения площад. Освен това Уайли е в самоотлъчка вече четири месеца. Не може да се върне, за да организира сделката. Веднага ще го арестуват.

— Въпреки това дръж го под око — нареди Ричър. — Тези четири месеца не ми харесват. Срамна работа. Някой трябва да бъде сритан отзад. Какво, по дяволите, става там?

В Хамбург вече се мръкваше. Иранецът бе излязъл на разходка. Вечерна разходка с вестник под мишница. Една след друга грейваха светлините на магазините и офисите, на заведенията и бижутериите, на ателиетата за химическо чистене и канторите на застрахователните компании. Ярка, чиста, студена бяла светлина. Но в никакъв случай дразнеща. Беше по-мек, по-нежен вариант на неона. По-европейски. Хлебопекарните и сладкарниците тънеха в мрак. Работният им ден бе приключил.

Ресторантите и баровете грееха в кехлибарено и създаваха илюзията за гостоприемни сумрачни салони с дъбова ламперия. По улиците се нижеше нескончаема върволица от коли. И най-дребният детайл от бляскавите фасади се отразяваше в излъсканите им до блясък ламарини, а фаровете им пронизваха мрака с неуморни неестествено сини лъчи.

Иранецът стигна малката градинка и седна на една пейка. Отпусна ръка върху страничната облегалка. По улицата преминаваха коли. Впери поглед пред себе си. Не се виждаха пешеходци.

Зачака.

След малко стана, но без да бърза, и като съвестен гражданин изхвърли вестника в кошчето за боклук. После напусна градинката и се запъти обратно по пътя, по който бе дошъл.

Трийсет секунди по-късно резидентът на ЦРУ излезе от сянката, в която се бе скрил, и прекоси улицата. Тръгна право към кошчето за боклук, извади вестника, пъхна го под мишница и продължи по алеята.

След трийсет минути той се прибра в консулството и позвъни в Маклийн, Вирджиния.

Обаждането прие Вандербилт, който повика Уайт на телефона. Уайт изслуша агента и очите му преминаха през цяла палитра от многозначителни мимики — ту се присвиваха, ту се разширяваха, ту поглеждаха наляво, после надясно.