Лий Чайлд - Вечерен курс

Подполковник.

— Кои са самоотлъчилите се? — попита Ричър.

— Всичките са редници. Един пехотинец, един танкист и един медик.

Редници.

— И медиците ли започнаха да бягат от армията? Кога се е случило? От колко време са в неизвестност?

— Медикът от седмица, пехотинецът от седмица и половина, а танкистът от четири месеца.

— Четири месеца са доста време.

— Не могат да го намерят. Не е използвал паспорта си. Вероятно още е в Германия. Това вече е голяма страна.

— Кой е подполковникът, който отказва да съобщи къде е бил?

— Батальонен командир в пехотна дивизия.

— Разпита ли за него?

Най-ефикасната система за предаване на информация в света.

— Изглежда ми наред — отвърна Нили. — Взел минимално участие във Войната в Залива и сега гледа на изток, към Съветите, но тях отдавна ги няма. Ядосан е. Често дава израз на своето недоволство.

— Бунтар?

— Виждали сме далеч по-тежки случаи.

— Защо не знаят къде е бил?

— Сам е написал обяснение. Занимава се с проучвания в областта на новите оръжия и тактики. И прочие глупости. Бъдещето е гъвкаво, оръжията са леки и прочие. Много пътува. Обикновено не изискват да докладва къде е бил. Този път обаче го попитали, но не получили отговор.

— Къде е той сега?

— Изпратили са го у дома. Защото запитването е дошло от Западното крило. От върховния главнокомандващ. Никой не знае как да постъпи. Никой не знае дали е нещо важно или не.

— Трябва да сложим тези думи за девиз на нашата част. И да ги изпишем под две кръстосани питанки.

— Сигурна съм, че са го разквартирували близо до Пентагона. Сигурна съм, че шефовете му ще поговорят сериозно с него относно бъдещето му в армията. Можем да го открием, ако искаш да го разпиташ… Момент! — възкликна Нили и разрови купчината с документи. — Чакай малко! — Тя откри листа, който търсеше. Провери го веднъж, после още веднъж. — Знам къде е бил миналата седмица.

Ричър прочете листа, макар и да беше обърнат обратно. Беше списък с имена и номера на полети. Трийсет и шестима американци. Работа на Вандербилт.

— Цюрих — каза той.

Нили кимна.

— Точно седем дни преди срещата. Пристигнал е навреме за следобедното кафе и се е върнал по-късно, след вечеря. Не може да е нашият човек. Той би искал да си осигури някакво алиби за въпросния ден. Нали така? Би излъгал, но не би отказал да говори. Какво ще очаква да направим? Да приемем джентълменската му дума?

— Разбери къде е — каза Ричър. — Погрижи се да разбере, че въпросът идва от върховния главнокомандващ. Уведоми командирите му, че идваме да го вземем. Кажи им, че ще го поразходим наоколо на задната седалка на колата.

Откриха въпросния подполковник във Форт Майър, където бе разквартируван в хотел за офицери в командировка. Ричър предположи, че заповедите, които изискваха той да се качи в колата им, бяха пристигнали двайсетина минути преди тях и бяха дошли от Съвета на началник-щабовете. Което щеше да придаде повече тежест на посещението им. Предположи, че подполковникът или ще избяга, или ще се подготви за срещата. Оказа се, че човекът вече се е подготвил. Излезе навън веднага щом черният шевролет спря до тротоара.

Шофираше Нили, а Ричър седеше на задната седалка вдясно.

Подполковникът се настани зад Нили. Седеше с изправен гръб, положил ръце върху коленете, сякаш се намираше в църква и всички погледи бяха насочени към него. Казваше се Бартли. Бе прехвърлил четирийсетте, но с малко. Беше слаб, среден на ръст. Изглеждаше жилав, издръжлив. Именно издръжлив, а не силен. Макар да бе започнал да губи тази издръжливост. Определено добър командир, но не толкова корав, колкото е бил някога.

— Повторете заповедите, които получихте, подполковник — каза Ричър.

— Трябва да се кача в лек автомобил с двама служители на Военната полиция — отвърна Бартли. — През цялото време ще се намирам под тяхната юрисдикция и ще отговарям добросъвестно на всичките им въпроси. За да избегна евентуални съмнения, трябва да приема въпросите им, все едно са зададени от върховния главнокомандващ.

— Доста го бива в подобни формулировки, нали?

— Бил е адвокат все пак.

— Не всички са били адвокати.

— Какви въпроси искате да ми зададете?

— Изчезнали сте във възможно най-неподходящия ден — започна Ричър.

— Няма какво да кажа по въпроса.

— Дори когато ви пита върховният главнокомандващ?

— Въпросът е личен. Този ден няма нищо общо с военната ми служба. Нищо общо със служебните ми задължения.