Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

Неволно изстенах.

Боже мой, Кристиян… какво ти се е случило?

Сър Франсис дойде тихичко. И се махна на мига.

Приближих се колебливо. Краката едва ме носеха. Изби ми студена пот. Наложих си да не обръщам внимание на миризмата. Кожата му беше като восъчна, лъскава. Той обаче не миришеше. Още не. Едва ли бе лежал така дълго. През сладникавия аромат на тамян и топящ се восък усещах и някаква друга миризма — по-остра, металическа. Не успях да я определя.

Беше толкова бял. Смъртта го бе обезцветила. Беше по-блед и от мен. Как може смъртта да те направи толкова невъобразимо блед?

Някой го бе убил. Очевидно беше. Не си умираш така. Не и от само себе си. Не умираш гол, в легло без завивки, със скръстени ръце и стиснати юмруци, обкръжен от пламтящи восъчни свещи. Имаше нещо… наложи ми се да потърся думата… ритуално в начина, по който лежеше. Сякаш погребалният агент и свещеникът вече бяха минали оттук и отишли да донесат саван и светена вода.

В продължение на минута стоях така, загледан в бездиханните останки на мъртвия ми приятел. Накрая той изчезна зад воал от сълзи. Затворих очите му, преди да повикам полицията.

Курт Хенриксен — Курт с „C“, Хенриксен с „ch“ 6 6 На латиница Curt Henrichsen. — Б.пр. — беше здрав и як следовател с рогови очила в косата, тефтерче в джобчето на гърдите си и поглед, способен да съкруши и най-закоравелия престъпник, принуждавайки го да признае всичките си провинения.

Из апартамента щъкаха униформени и цивилни следователи. Специалисти в бели гащеризони се клатушкаха от стая в стая подобно на пингвини. Аз самият седях на един стол в гостната и си мислех, че полицаите вече са ме забравили. Един от пингвините имаше нещастието да ме настъпи и разсеяно помоли за извинение. Курт Хенриксен през цялото време обикаляше наоколо, надничаше по полицата с книги, отваряше врати на шкафове, провери и на каква честота бе настроено радиото. Беше пристигнал по-късно от останалите полицаи. Може би нямаше сирени на колата си.

— Повечето пропускат дребните детайли — изведнъж отбеляза той. Двайсетте години в полицията на Осло не бяха изгладили меките съгласни и останките от гърлено „р“. — Само че можем да научим много от всичко, което ни се струва незначително. — Протегна ръка. — Курт Хенриксен. Главен инспектор. Районна полиция на Осло, втори отдел. Курт с „C“. Хенриксен с „ch“. Така стоят нещата. Ти си намерил мъртвия?

— Да. За съжаление. Казвам се Бьорн Белтьо.

— Така си и помислих. Знаех си, че си ми познат отнякъде. Чел съм за теб.

Намекваше за някаква археологическа находка, в която бях замесен преди години. Писаха това-онова по вестниците. Разпознават ме най-вече на улицата.

Оттеглихме се в кухнята, за да избегнем краката и смущенията на редицата полицейски пингвини. Хенриксен си записа личните ми данни в тефтерчето със спирала и попита защо имам ключ от апартамента на Кристиян Кайсер. Обясних му, че сме работили заедно над една книга. Изглежда това не го заинтригува. Затова пък попита къде съм бил между пет и седем часа сутринта.

— Тогава ли са го убили?

— Чисто рутинен въпрос. Питам, защото така е по правилник.

— Спях. В самолета от Кефлавик към Гардермоен.

— Блестящо алиби — пошегува се той с тон, сякаш и двамата знаехме, че аз съм убиецът и беше просто въпрос на време да прозре всичките ми хитроумни трикове и да ме хвърли в пандиза. — Значи онзи куфар в антрето е твой?

— Искаш да стигнеш далеч в полицейската служба, инспекторе!

— Какво правеше в Исландия?

— Посетих Stofnun Arna Magnussonar.

— Не говоря исландски.

— Институтът „Арни Магнусон“ е свързан с университета в Рейкявик, изучава и съхранява стари ръкописи. Помогнаха ми с технически анализи на един пергамент.

Хенриксен вдигна поглед от тефтерчето. Добрият полицай трябва винаги да се осланя на интуицията си. Поседя така, безсрамно втренчен в мен. Аз съм албинос. Свикнал съм да ме зяпат.

— Книга. Ръкопис. Кажи ми, виждаш ли каквато и да било връзка между проекта ви за книгата, ръкописа и убийството на Кристиян Кайсер?

Спасителният въпрос.

Поех си дъх. Дълбоко. Тогава му разказах каквото знам. Обясних за мумията и ръкописа. Пропуснах да спомена, че съм го изнесъл контрабандно от Украйна, но намекнах, че по линия на университета съдействам на колеги в Киев да проучат пергамента. Накрая, като grande finale, разказах и за обажданията със заплахи.

— От кого? — попита Хенриксен.