Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

Бях заседнал тук в пустошта, в отдалечена планинска кошара високо на хребета, сред аромата на планини и ливади, мочурища и горска смола.

Само двама души знаеха къде се укривам. Кристин, моя приятелка, собственичката на кошарата и главният инспектор Хенриксен.

Той ми се обади в неделя следобед точно в четири часа.

Седях на пейката отпред. На дъното на долината, на другия бряг на реката, слънцето се отразяваше в прозореца на кола. Чувах блеенето на стадо овце. През дъбравата премина полъх на вятъра. Вдишах аромата на дива череша. Насекомите жужаха наоколо ми.

Преди да избягам от Осло, се уговорихме да се чуваме по телефона по два пъти на ден. Полицията ми бе заела сигурен мобилен телефон. На моя звънели постоянно, обясни Хенриксен. Скрит номер. Разказа ми, че някой дистанционно инсталирал на телефона ми тракер — програма за проследяване, изпращаща GPS сигнали до сателит.

Щом вдигнах, Хенриксен отрони беззвучна въздишка на облекчение.

— Наред ли е всичко?

— Мирно и спокойно.

— Никакви подозрителни планинари?

— Жива душа не съм видял. Защо питаш?

Миг мълчание.

— Това убийство… Тези убийци…

Полъх на вятъра довлече воал от власинки.

— Да?

— Разследвал съм много убийства в кариерата си. Повечето са просто трагични. Безсмислени. Ревниви съпрузи. Пияни другари. Хора с психози, заблуди, гласове в главите. Знаеш как е. Но това? Никога не съм виждал нещо подобно. Никога! Кажи ми, той религиозен ли беше?

— Кристиян Кайсер? По-скоро бих казал точно обратното.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се. Кристиян ми беше приятел.

— Разкрихме някои необичайни детайли от убийството. Медиите не знаят за тях. Криминолозите твърдят, че си имаме работа с професионалисти. Справили са се с ключалката, без да оставят каквато и да било следа. Сякаш са имали ключ. Не открихме и косъмче. Никакви отпечатъци. Но никой от тези факти не е толкова странен. Най-плашещ е амулетът, който са поставили в ръката му. Шестдесет и шестте восъчни свещи. Белият копринен чаршаф. Голият труп. Тамянът. Това обаче не е най-лошото.

— Най-лошото?

— Кристиян Кайсер е бил обезкървен.

Слънцето се сгърчи.

— Какво е бил?

Баба ми беше от Финмарк. Много добре знаех какво означава думата. И все пак трябва да ми се бе счуло.

— Обезкървен! Като риба или жертвено животно. Изпразнили са тялото му от кръвта, без да пръснат и капка.

Чувствителен съм към миризми. Зрението ми е доста лошо. Затова пък имам кучешко обоняние.

Даден аромат може да ме запрати в детството ми надолу с главата. Малинови бонбони… Афтършейвът на татко и парфюмът на мама… Близалка и плажно масло…

Седях пред колибата и вдъхвах аромата на късна пролет и планина. Всяко вдишване криеше цяла съкровищница. Пръстта и мъхът на гъстата гора, прясна вода, прекрасният пирен, мочурища, широколистни дървета, повеите с прашеца на полските цветя.

Хората с некултивирани носове наричат това чист въздух.

В понеделник сутринта получих електронно съобщение от консерватор Тарас Корольов от Киев. Посетили го двама американски учени. Поне твърдели, че са учени. Джон Скот от Станфорд и Марк дьо Валоа от Йейл. Изглежда знаели всичко. Че ръкописът е бил подменен. Че съм донесъл оригинала контрабандно в Норвегия. Консерваторът направил опит да отрече. Тогава му показали копия от билетите ми до и от Киев и молбата ми до декана за субсидия за проекта. Заплашили го да докладват за станалото на украинските власти, ако не им съдейства. Консерватор Тарас Корольов нямал избор. Потвърдил всичко. Не казал обаче нищо за Исландия.

Аз самият се обърквах все повече. Американци? Кои бяха тези самозвани учени? Фактът, че разполагаха с копия от самолетните ми билети, говореше за едно: Не бяха учени. Никоя авиокомпания не предоставя копия от самолетни билети, ако получателите не представляват властите.

Незабавно позвъних на Тран в Исландия. Там всичко беше наред.

Така и не отговорих на консерватор Корольов. Нямаше да се изненадам, ако американците следяха кореспонденцията му. Макар Хенриксен да ме уверяваше, че и телефонът, и мобилният интернет бяха безопасни (аналоговите и дигиталните сигнали били размесени и кодирани), аз се страхувах, че компютърни специалисти биха могли да ме проследят чрез най-близката станция. Невъзможно, отсече Хенриксен. Аз обаче си знаех моето.

Прекарал съм няколко месеца от живота си в клиника за нервноболни. Не се срамувам. Чувствах се добре там. Заедно с другите луди. Моите приятели. Май всички се нуждаем от едно кукувиче гнездо, където да потърсим убежище. Нерви… Нищо драматично. Никакви забавни илюзии, никакви холерични пристъпи. Просто прилив на меланхолия и социален страх, примесен с ниска самоувереност и склонност към самосъжаление. Нищо, което да не може да се излекува с дневната доза сероксат. Опитал съм какво ли не. Индивидуална терапия. Групова терапия. Когнитивна терапия. Гещалттерапия. Краткосрочна психодинамична терапия. Розови хапчета. Сини хапчета. Горчиви хапчета. Първия път, когато подирих убежище в клиниката, психиатърът пожела да му разкажа за мама и татко и всичко, което се случи онова лято. Затворих се като актиния. Така минаха няколко дни. Набиваха ме с таблетки слънчева светлина. Те обаче не можаха да ми помогнат. Щом оздравях, ме пуснаха отново. Естествено, не подозираха, че съм ги преметнал. Никога не съм бил болен. Ето защо и не оздравях. Може би не е толкова лесно да ме разберете. Не съм побъркан. Не съм и нормален. Имам твърде много шлака по нервите… Осъзнавам, че звучи безсмислено. Нека. Онзи, който е срещнал собствения си поглед в огледалото и е изпитал отвращение от себе си, ще разбере какво се опитвам да кажа. Онзи, който е потънал в блатото на депресията и се мрази, защото знае колко малко има за обичане, може би ще разпознае това снопче мисли, което се мъча да разчепкам.