Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

След като Хенриксен довърши записките, той погледна часовника си. Май това му идваше в повечко.

— Ние с теб трябва да си поговорим още.

— Имам един въпрос.

— Да?

— Кой ще се погрижи за сър Франсис?

В настъпилата пауза долових в погледа на Хенриксен как мозъкът му сканираше на бързи обороти файла с британските аристократи, като в същото време проведе спешно психиатрично изследване на лабилното душевно състояние на ключовия свидетел Бьорн Белтьо. Така са устроени полицейските мозъци.

— Сър Франсис?

— Котарака!

— А, котарака. Това ли било. Ами че ние ще се погрижим за него.

Тикна в ръката ми визитната си картичка и ме пусна навън на слънце.

Чакали са ме, когато се дотътрих до двора на жилищната сграда. Не ги забелязах, но са били там. Трябва да са стояли сред ордата зяпачи зад полицейските заграждения. Чакали са. Мен. Забелязах ги, едва когато се канех да сляза от таксито пред университета. Трябваше да взема оттам няколко книги. Таксито кривна встрани и спря, а аз извадих портфейла си, за да платя. Тогава шофьорът попита:

— В беда сме, а?

Беше млад, мургав, със синкавочерна набола брада и акцент, издаващ пакистанския му произход.

— Постоянно. Защо питаш?

— Виждаш ли онзи лексус?

Хвърлих поглед в страничното огледало. На петдесет метра зад нас беше спряла кола.

— Това не е добре — каза той. — Следваха ни през целия път от центъра. Ченгета?

— Напротив.

— Сдърпал си се с някакъв тип? Да не си прецакал някого?

— Просто карай! Напред!

Той включи на скорост и се върна на платното.

— Торпеда?

— От най-лошите.

— Мога да звънна на братовчед ми?

— По-добре недей. Може ли да ползвам телефона ти?

Изрових визитната картичка на Хенриксен и набрах номера. Отговори на мига. Като приключих тирадата, той ми зададе някой и друг въпрос с нов привкус на спешен психиатричен анализ. Обеща да изпрати патрул. По-скоро за да ме успокои, с такова впечатление останах. Нали все пак бях ключовият му свидетел.

Помолих шофьора да кара из района на университета, докато чакаме полицията. Лексусът ни следваше. Таксиметровият шофьор предприе няколко хитри маневри през пешеходна зона, надолу по еднопосочна отсечка, но въпреки тях не успяхме да се отървем от преследвачите. След като така или иначе установиха, че са разкрити, започнаха все повече да ускоряват. Опитах да видя кой ли може да е, но слънчевата светлина и отраженията ми позволяваха да зърна само някакви неясни силуети.

Пътят между къщите беше тесен, обрамчен от паркирани коли. Скоростомерът показваше 85 км/ч. Сега лексусът беше едва на около метър зад нас.

Пак звъннах на Хенриксен. Увери ме, че патрулът бил на път. Щом спуснах стъклото на прозореца, чух сирената.

Лексусът изчезна в една от страничните улички на квартала, точно преди да ни погне полицията, обгръщайки таксито в отблясъците на синята светлина.

От:Примипила

Изпратено на:22.05.2009 15:36

До:Легата

Копие до:Главата на ордена

Тема:Доклад: Осло

Код:S/MIME PKCS7

„Доминус!

Учителю, със съжаление се налага да съобщя на Ваше Светейшество, съветника на старейшините, и просветените в енорията на дракулсънджейците, че местонахождението на ръкописа в Осло не беше установено. Кристиян Кайсер бе подложен на кървавия ритуал според разпоредбите на церемонията, заветите от старите писания и инструкциите на съвета на старейшините, но не издаде нищо. Претърсихме апартамента и кабинета на Бьорн Белтьо в университета, домашния кабинет на Кристиян Кайсер, две изследователски лаборатории и три архива — без резултат. Докато все още се намирахме в апартамента на Кайсер, позвъни телефонът. Изпращам отделен доклад за съобщението, записано на телефонния секретар и съветвам нова контуберния незабавно да бъде изпратена в Париж. Ако Бьорн Белтьо се отправи към дома, ще го посетим призори и ще го подложим на кървавия ритуал.

Ave, Satanas!“

Ювдал

23 май — 2 юни 2009

Както всяка радост рано или късно бива заменена от печал, всяко предимство в живота се компенсира с недостатък. Светлина и мрак. Ин и ян.

Свобода и бягство.

Полицията ми предложи възможност да се укрия, както и алармен сигнал. Отказах им. Някак си не ти се иска да се превръщаш в пленник на електрониката и страха.

Вместо това взех автобуса за Ювдал. Към самотата. Тишината. И прилепите. В плевнята се бе приютила малка колония.