Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

Пак позвъних. Кристиян трябваше вече да е станал. Беше ранобуден. Не чуваше ли звънеца?

Снощи той ми позвъни по телефона в Рейкявик и ме помоли от летището да отида право при него. „Трябва да обменим информация“, обясни той със завален смях. Бе издирил някаква жена в Париж, която познаваше двойка в Амстердам, изучавала присъствието на трикветра и Мелек Таус в средновековни ръкописи. Обещаваща следа. Аз самият бях прекарал няколко дни при водещия изследовател на ръкописи на Исландия. Професор Тран Сигурдсон не просто бе директор на исландската колекция от ръкописи в института „Арни Магнусон“ в Рейкявик — най-напред беше мой приятел, имах му доверие.

Къде остана Кристиян? Дали не му се е случило нещо? В ролята си на ангел спасител представлявах окаяна гледка. Чувствах се крайно замаян след полета. Парализиран. Пътуването не ми понася. Не действа добре на сетивата ми. Вади ми душата.

Накрая отключих сам. Разколебан и предпазлив. Като натрапник.

Апартаментът беше огромен. Вътре можеше да пращаш цели училищни класове и никога повече да не ги видиш. Вселена от всекидневни и спални, стаи за прислугата и коридори, водещи към вечността.

Сутрешният вестник се валяше на пода в антрето. Кристиян имаше обичая да го вдига с щипци от изтривалката на площадката.

Изритах обувките си.

— Кристиян?

Котаракът му ми отвърна несигурно. Сър Франсис. Персиец. Благоприличен сноб. Макар да бях идвал многократно през годините, той така и не ме опозна.

Паркетът бе лакиран наскоро. Можех да се огледам в него. Два пъти в годината Кристиян наемаше фирма, която да свърши тази работа. Долових слабата миризма на нещо сладникаво, подправено, непознато. Тамян? Странно. Единствените аромати, с които се обкръжаваше Кристиян, бяха „Мартел“, пури „Алехандро Робайна“ и „Dior Homme“.

— Кристиян?

Надзърнах в обширната кухня. Празно. Нямаше и петънце. Като в мебелен каталог. Теракота. Шкафове от червеникав бук. Слънцето блещукаше през прозореца по пяната в мивката. Нито една чинийка, нито чашка. Кутията за хляб бе затворена по предписание.

Сър Франсис седеше на дивана в гостната с плюшени завеси. Погледна ме. И аз го погледнах. Измяуках. Той нищо не каза. Погледът му бе тежък и мрачен, страшно жълт. Май му липсваше само един джин с тоник.

Почуках на вратата на спалнята.

— Кристиян?

Тишината и миризмата на тамян почваха да ми лазят по нервите.

— Буден ли си?

Колебаех се. В спалните има нещо лично, така е и със съня, с миризмата на тяло, със сънищата, пропили стените. Никога не знаеш какво рискуваш да откриеш, щом отвориш вратата на спалня.

Почуках по-силно.

— Кристиян?

Да беше по-млад и здрав, щях да го сваря в леглото, пълно с омаяни жени от някой читателски кръг. Това време обаче отдавна бе отминало.

Вдишах слабия аромат на тамян и точно в този момент, изпълнен със задушливата миризма, осъзнах, че се бе случило нещо ужасно. Не мога да обясня това усещане. Не съм ясновидец. На младини си мислех, че съм наследил капка от способностите на баба ми. Казваха, че говорела с мъртвите. Вече съм загърбил всичките тези глупости. И все пак, замисля ли се за секундите, преди да отворя вратата на спалнята, знаех без каквото и да било съмнение, че Кристиян Кайсер бе мъртъв. Това прозрение ме накара да си спомня предупрежденията на непознатия, който ми бе позвънил няколко пъти през изминалата седмица. Някой, който знаеше за ръкописа. Говореше английски с акцент. Бях разказал на Кристиян за него. Никой от нас не подозираше кой може да е той. Украински полицай? Изследовател от Киево-Печерската лавра, колега на Корольов? Незаконен колекционер?

Почуках с юмрук, колкото ми стигаха силите… „Кристиян?“ — после сложих ръка на бравата и открехнах вратата.

Кристиян Кайсер лежеше на леглото си гол, върху опънат копринен чаршаф със скръстени на гърдите ръце. Очите му бяха хлътнали. Долната му челюст бе паднала, придавайки му усмивката на мъртвец. Тялото беше бяло като тебешир, кухо. Членът му се бе сгърчил до парченце кожа в гнездо от сива стоманена вълна.

Наоколо из спалнята горяха свещи — по пода, по масите, на перваза. Многобройни восъчни свещи. Невъобразимо много.

Времето спря. Дъхът ми секна. Останах на място, парализиран, вледенен. Ударите на сърцето ми гърмяха в гърдите, в ушите ми, в цялата трепереща мрежа от артерии и вени. Коленете и ръцете ми започнаха да се тресат. Капки пот избиха по челото ми, под мишниците, по гърба. Мозъкът ми не успяваше да се свърже с останалата част от тялото. Погледът ми регистрираше всевъзможни детайли като далечен, безпристрастен наблюдател. Слънчевата светлина в процепа между завесите. Пантофите в долния край на леглото. Недопитата чаша с вода на нощното шкафче. Чашката за лекарства. Книгата. Дрехите, старателно подредени върху инвалидната количка. Пижамата, сгъната отгоре им. Восъчните свещи. Трупа.