Дейвид Балдачи - Няма покой за мъртвите

Докато астон мартинът направи пореден завой и изведнъж Нън се досети накъде отива.

Не, не, не!

Нън настъпи докрай педала, като се набираше с ръце на волана, сякаш искаше с движенията на тялото си да даде допълнително ускорение на колата. Трябваше да го хване. И то колкото се може по-бързо.

Бей Бридж беше прав, широк и около седем километра дълъг мост. Седем километра, по които мощната кола на Томас щеше да прелети като ракета.

Хайде, давай!

Томас излезе на „Есекс“, даде газ и се заизкачва по моста. Дистанцията веднага се увеличи, макар грохотът на двигателя да заглушаваше биенето на сърцето му.

Не! Не може да бъде, не и сега. Не и след всичко това. Не е справедливо.

Справедливо? Питайте Роузмари какво е справедливост.

Също като нея, Нън беше на път да загуби играта.

Кристофър изпитваше приятна тръпка от звука на двигателя, от начина, по който колата се подчиняваше на командите му. Сега той се провираше с по-голяма лекота между колите, които се движеха в правилната посока. Когато стрелката на оборотомера навлезе дълбоко в червената зона, смени предавката и мощният автомобил дръпна още по-устремно напред.

В този миг имаше нещо прекрасно. Години наред той и Нън бяха в известен смисъл сътрудници. Наистина, ченгето не знаеше, че Кристофър Томас е жив и здрав, но без да го подозира, двамата бяха сътворили истинско произведение на изкуството. Платното за картината беше изтъкано от човешки съдби, боята — смес от кръв, сълзи и сперма; сюжетът — пари, похот и коварство. И сега всичко това бе приключило.

Никое творческо сътрудничество не продължава вечно, Джон. Единият от двамата винаги се оказва по-голям артист от другия.

Кристофър усети някаква едва ли не сладострастна тръпка в стомаха си, подобна на онази, която бе изпитал, докато Арти пълзеше по килима. Сладко, протяжно чувство на пълна победа. Той се ухили и отметна с ръка кичурите коса от очите си. Погледна в огледалото; колата на Нън се смаляваше в далечината. Какво ли изпитваше горкият човечец? Това беше шедьовърът на Кристофър, по-добър и от историята с Роузмари. Да отнемеш толкова много на един човек: не просто семейството му, но неговата кариера, вярата му в правосъдието, дори надеждите му, а после просто да го зарежеш някъде далеч назад, безсилен да направи каквото и да било, освен да те гледа как се отдалечаваш, това си беше…

В купето на астон мартина проблесна ярка искра. Беше някъде право насреща му, сякаш някой бе щракнал запалка.

Чу се метален звук — Джан! — сочен и отчетлив.

Ново припламване, този път зад гърба му, и върху задното стъкло се образува огромна паяжина.

Ама какво… дали… нима?!

Нещо го блъсна по рамото. Беше като удар с юмрук, но не злобен, а по-скоро закачлив, каквито си разменят след мач подпийналите запалянковци по кръчмите. Кристофър погледна надолу и видя огромната дупка в египетския памук на ризата си, от която бликаше нещо… хммм, червено. Какво? Не!

Не можеше да повярва на сетивата си.

Със закъснялата болка дойде и съзнанието, внезапнопробождащоизгарящото разбиране какво се бе случило, и той извика. Опита се да раздвижи ръката си и по цялото му тяло се разнесе жарава. Рев на клаксони върна погледа му обратно към пътя. Беше на две педи от задната броня на огромен камион с полуремарке. Болката отстъпи място на паника, той завъртя рязко волана, избегна сблъсъка с камиона, но загуби контрол върху колата и тогава настана хаос. За една ужасна част от секундата Кристофър си помисли, че колата ще се преобърне, но тя просто продължаваше да се върти, пред очите му преминаха сивите парапети на моста, зад тях — черното небе, после река от фарове; колата се носеше със задницата напред, към нея бясно прииждаха автомобили, шофьорите отчаяно забиваха спирачки и тогава видя очуканата муцуна на мерцедеса, която се носеше право към него, и през счупеното предно стъкло му се стори, че вижда Джон Нън.

Черната кола се заби в астона, небето и земята размениха местата си.

Джон Нън усети удар сякаш от гигантски юмрук.

От удара тялото му се устреми напред, предпазният колан се изопна, главата му описа дъга, но миг преди да се удари във волана, въздушната възглавница се отвори с гръм — бъркотия от бяло и сиво, остра миризма на барут и болка в гърдите и лицето.

За момент не усещаше нищо друго, освен тази болка.

Постепенно към нея се прибави и монотонното бръмчене на далечен клаксон. Беше тъмно, после той осъзна, че просто е затворил очи.