Когато ги отвори, над свиващата се възглавница, през разбитото предно стъкло, под грациозната дъга на дебелото половин метър стоманено въже на моста той видя, че парапетът е изкривен и скъсан.
А върху останките на парапета, обърнат с колелата нагоре, се поклащаше като детска люлка автомобил, който някога е бил красив.
Нън поклати глава, но веднага съжали — жестока болка прониза мозъка му.
Посегна към закопчалката на предпазния колан, изблъска встрани въздушната възглавница, отвори вратата и изпадна навън, като се хвана за рамката на прозореца, за да се задържи.
Нощта беше студена, във въздуха се носеше мъгла, светлините на моста бяха обвити в призрачно сияние. Някаква преминаваща кола забави ход, но Джон махна на шофьора да кара, без да си дава сметка, че в ръката си държеше пистолет; онзи обаче го видя и даде газ.
Някъде в далечината се чуха сирени.
Джон направи предпазливо една крачка, после втора. Цялото тяло го болеше, но сякаш никъде нямаше счупвания.
Двигателят на астон мартина тихо цъкаше; металът се охлаждаше. Покривът на колата беше смачкан от удара в бетонния парапет. Докато той я оглеждаше, нещо поддаде и автомобилът се плъзна с два пръста към бездната.
И тогава чу тънък гласец:
— Помогни ми!
Джон тръгна по посока на гласа и откри Кристофър Томас. Изглеждаше различно. И то не защото висеше с главата надолу, от носа му шуртеше кръв, а рамото му представляваше безформена маса от разкъсани мускули и сухожилия. А заради очите. От някогашната арогантна самонадеяност нямаше следа. Очите му изразяваха див, животински страх.
Няколко безкрайни мига Нън гледаше втренчено тези очи. После бавно прибра пистолета в кобура.
Дясната ръка на Томас стискаше волана, но пръстите му трепереха.
— Не можеш да го направиш!
— Какво?
Морският въздух ухаеше на дива енергия и живот. Колата изохка; леденият вятър свиреше около изтърбушената й каросерия.
— Не можеш да ме убиеш.
Джон вдигна рамене.
— Не съм дошъл да те убивам.
— Тогава ми помогни.
— Помогни си сам.
Томас го гледаше с неистова омраза. Той бавно пусна волана и опипом посегна към дръжката на вратата. Нън го гледаше. Човекът беше пребледнял и трепереше. Напипа дръжката и я дръпна. Наклонът на колата накара вратата да се отвори докрай, с което наруши баланса й. Чу се стържене на метал. Предният капак се наклони надолу. Кристофър се дръпна навътре и се вкамени.
Нън си мислеше за Роузмари след инжекцията, как кожата й почти веднага бе придобила мъртвешка бледност. Звукът от сирени се приближаваше. Бяха повече от една и се движеха бързо.
— Ти вече не си полицай. — Томас се опитваше да прикрие паниката си под лустро на рационалност. — Нямаш право да вършиш такива неща. Да стреляш по хора. Да ги преследваш.
— Но ги върша.
— Измъкни ме от тук. — Нова въздишка на вятъра, колата се плъзна още малко напред. — Измъкни ме и ще им кажа, че е било нещастен случай.
Нън не помръдваше.
— Имам пари. Тук, на задната седалка. Милиони.
Нън не помръдваше.
— Нищо няма да се промени, нали разбираш. Ако ме убиеш. Няма да върнеш Роузмари. — Гласът му звучеше авторитетно и убедително, не като на човек, който се моли за живота си. — Мъртвите са си мъртви. Ще се сдобиеш с още един призрак. Ще можеш ли да го понесеш, Джон? А? Поредният призрак?
— Не знам — отвърна Джон; за негово учудване това си беше самата истина. Беше уморен, смъртно уморен, а Томас имаше право. Не е нужно да си работил дълги години в отдел „Убийства“, за да знаеш, че отмъщението с нищо не намалява общото количество страдание на този свят. И бездруго действията му дотук нямаше да останат без последствия. Нищо от онова, което бе сторил, откакто си тръгна от музея, не беше в рамките на закона. Ако можеше поне да предаде на властите един убиец, ранен, но жив, щеше донякъде да облекчи положението си.
Кристофър се опитваше единствено да спаси жалкия си живот, това бе ясно. Но в случая не лъжеше. Ако Нън допуснеше това да се случи, щеше да получи възмездие, което можеше да се окаже непоносимо за него. Той го съзнаваше, макар да му бе нужен момент на размисъл, за да го признае пред себе си. Накрая каза:
— Не съм сигурен, че ще мога да понеса още един призрак, Кристофър. Но знаеш ли какво? — Той се усмихна. — Не ми пука.
Маската на разум се смъкна от лицето на Томас.
— Дяволите да те вземат, измъкни ме от тук! Знаеш ли кой съм аз! Знаеш ли?!
— Знам.
В този момент Нън си мислеше за Роузмари и я молеше да му прости.
Читать дальше