Оказа се жена с късо, по момчешки подстригана руса коса, която го гледаше с разширени очи, зяпнала от изумление.
— Какво, по…
Нън спря ръката си, преди да я бе цапардосал.
— Извинявайте, помислих…
— Помощ!!!
По дяволите.
Той се обърна. Всички във фоайето бяха замръзнали по местата си и ги зяпаха. Той срещна погледите им, един по един. На рецепцията Клеър държеше телефонна слушалка до ухото си и гледаше към него, докато говореше. Сигурно викаше полиция?
Изведнъж усети остра болка и светът пред очите му залитна на една страна. Едва тогава чу плясъка. Беше русата жена. И бе вдигнала ръка, за да го удари повторно. Той я улови за китката.
— Госпожо, чуйте ме…
— Ей, приятел! Остави жената! — Беше портиерът, който тръгна към тях.
Нън се огледа. Хората във фоайето се бяха раздвижили, повечето се приближаваха. В този момент вратите на близкия асансьор се отвориха и мъжът в него се поколеба за миг, явно тази сцена бе последното, което бе очаквал да види.
Нън оглеждаше един по един околните. Всички погледи бяха приковани в него. Обзе го някакъв атавистичен страх, като навремето, в училищния двор, когато си беше въобразявал, че всички се наговарят против него.
— Аз съм полицай — извика той с най-авторитетния си глас. — Моля, запазете спокойствие, без паника.
Това бе достатъчно: всичко живо замръзна на място. И тогава, в настъпилата тишина, сред широкото пространство от полиран мрамор и лукс, в позлатената рамка на асансьорните врати, Нън ги видя.
Времето спря.
Миг по-късно, когато се опомни и се затича, се случиха едновременно две неща.
Вратите на асансьора започнаха да се затварят.
А зад тях непознатият мъж с очите на Кристофър Томас му намигна.
* * *
Хммм. Това си беше притеснително. Сигурно Питър го бе издал. Но с него щеше да се разправя по-късно.
Когато вратите на асансьора се отвориха отново в подземния гараж, Кристофър Томас се затича напред, влачейки след себе си двата куфара, чиито колелца подскачаха и занасяха по цимента. Светлината беше мъртвешки жълтеникава. Колтът тежеше в джоба му.
Кристофър не разбираше много от автомобили, но беше естет; наетият астон мартин ДБ9 беше наистина красива кола. Докато жената, която му я бе демонстрирала, се превъзнасяше по конските сили, 12-цилиндровия двигател и серво трансмисията, той се усмихваше учтиво, кимаше и си представяше как я чука върху предния капак, а двигателят глухо пулсира отдолу.
Той отвори вратите с дистанционното и метна куфарите си вътре. По-бързо, по-бързо! Онзи непрокопсаник Джон Нън сигурно беше по петите му. Запали двигателя, включи на първа и подкара с мръсна газ към изхода. Гумите държаха здраво настилката. Автомобилът излъчваше мощ. Кристофър сви зад ъгъла и пое нагоре по рампата. Трябваше само да се измъкне някак от хотела. Пък онова бивше ченге да се мъчи да го гони в тази…
На изхода беше застанал Джон Нън, силуетът му се очертаваше върху лилавото небе; в ръката си държеше пистолет.
Колата беше сребриста, скъпа и се носеше право към него.
Ръката му се вдигна от само себе си, сякаш пистолетът не признаваше законите на гравитацията. Движението беше автоматизирано от десетилетия практика — окото на една линия с мерника и мушката, лявата ръка, свита в шепа, поставена за повече стабилност под дръжката на тежкия автоматик, показалецът върху спусъка, докато колата се приближава с бясна скорост.
Можеш да го направиш. Просто се прицелваш и дърпаш спусъка, прицелваш се и дърпаш. Ще го улучиш и после колата му ще те връхлети, и ако е рекъл Господ, ще си отидете заедно от този свят, както сигурно ви е било писано.
Нън срещна погледа на мъжа зад волана. Онзи, който си бе въобразил, че е над всичко. Че има право да съсипва живота на всеки, до когото се докосне, с надменната безгрижност на богоизбран.
Не. Равен мач не стига. Трябва да го победиш. Заради Сара. Заради Роузмари.
Заради себе си.
Нън се хвърли настрана. Колата — огромна, забързана — го обля с горещия си дъх, профучавайки покрай него. Той падна тежко на едно рамо върху цимента, без да изпуска пистолета от ръцете си. Зад гърба си чу свирене на гуми, астонът поднесе на една страна, събаряйки кофи за боклук като плочки на домино. Трансмисията изхърка грозно, после зъбните колела зацепиха и колата ускори по улицата.
Нън вече беше на крака и тичаше към мерцедеса. Метна се зад волана, хвърли пистолета на съседната седалка и натисна педала до пода. Пред ужасения поглед на един пиколо мерцедесът помете месинговата му количка за багаж; дизайнерски чанти се разхвърчаха във всички посоки. Отзад изпищя гневен клаксон. Нън не му обърна внимание; той завъртя волана на обратно, за да коригира занасянето на задницата. Далеч напред Томас се провря с бясна скорост между две коли.
Читать дальше