Дейвид Балдачи - Няма покой за мъртвите

А сега какво?

Астон мартинът вероятно беше доста по-бърз от крадения мерцедес на Нън.

Пробвай нещо друго.

Юниън Скуеър беше в центъра на голям търговски квартал, с широки улични платна, добра маркировка на кръстовищата и гладък асфалт. Тротоарите покрай марковите бутици бяха почти толкова широки, колкото платното.

Чакай малко, помисли, преди да…

Нън прескочи бордюра и подкара по тротоара. Без да вдига крак от педала, той наду предупредително клаксона. Закъснели купувачи го гледаха с изумление. В пазарските торби на всеки от тях сигурно имаше покупки на стойност колкото месечната му заплата. Дългокосо хипи с бродирано пончо се хвърли настрана, бълвайки ругатни. Нън стисна зъби и продължи пътя си покрай бордюра, стигна до ъгъла, скочи от тротоара и сви на юг по Четвърто авеню. Някъде напред астон мартинът се промушваше на зигзаг между пълзящите коли. В задръстването скъпата играчка на Кристофър Томас не му вършеше кой знае каква работа.

Чака да се освободи платно. Трябва да го изпревариш!

Но как?

Когато пресече „Мишън“, отговорът сам се разкри.

Щом видя бившия полицай на изхода на рампата, за миг Кристофър си каза, че всичко е свършено. Трупът на Арти беше проснат по корем върху килима на хотелска стая, в която навсякъде имаше негови пръстови отпечатъци. Нямаше как да обясни този факт. Ала добрият стар Нън и сега се оказа толкова предвидим, колкото навремето, когато бе разследвал случая. Вместо да доведе със себе си цяла армия полицаи, той бе тръгнал на солова акция да търси мъст и раздава справедливост. Този човек още подценяваше Кристофър, сякаш не разбираше с кого си има работа. Кристофър го бе оставил жив, но това нямаше значение; Нън с нищо не го заплашваше. Трябваше му само малко преднина, колкото да стигне до летището на Оукланд, а там го чакаше частен самолет. С кремави кожени седалки, изстудено шампанско и сателитен телефон, по който да уреди окончателното си изчезване.

Изведнъж един фолксваген костенурка пред него закова спирачки без всякаква видима причина. Кристофър завъртя рязко волана и успя да провре астон мартина между костенурката и някакъв авариен камион, паркиран до бордюра. Какви смотаняци карат тези жалки колички! Що за автомобил е това! Да, трябваше му малко преднина. Но къде? Най-близката пресечка беше „Хауард“, еднопосочна и затворена от тази страна, което означаваше, че трябва да пълзи още двеста метра до следващата.

В кариерата на всеки художник рано или късно настъпва момент, в който спира да мисли и да действа по инстинкт. Когато се доверява на импулсите си. Постигне ли това, той вече е овладял занаята до съвършенство.

Кристофър сви вляво по „Хауард“ и се изправи пред стена от възмутени фарове, които го гледаха обвинително. Сърцето му заби по-силно. Усещаше гладката кожа на волана в ръцете си, хладния въздух от климатика. Покрай прозореца профуча рекламата на някакво кино. Сви на една страна, за да се размине с ван за доставки. Я да го видя тоя кучи син как ще ме стигне сега. Той се усмихна, докато слаломираше между идващите насреща коли, сред яростен хор от клаксони. От лявата му страна остана Йерба Буена Гардънс, дървета, туристи и…

Не може да бъде!

През парка се носеха чифт фарове, провираха се между дърветата, идваха право към него!

Присвил очи, Нън гледаше пред себе си, а кокалчетата на ръцете му, стиснали волана, бяха побелели от напрежение. Да кара в тъмното през „Йерба Буена“. Сигурно беше полудял, та нали можеше да сгази някого!

А какво, да стои и да гледа как животът си тече и без него?

Чу се писък. Фаровете му осветяваха сцени като от кошмарен сън: влюбени, бягащи презглава от пътя му; вцепенен от ужас жонгльор, забравил пластмасовите си бухалки, които се сипеха от въздуха по главата му; семейна двойка, бутаща количка… По дяволите! Нън сви рязко, за да ги избегне, но фаровете му осветиха вековен дъб; той завъртя отново волана, страничното му огледало се откъсна с пукот от удара в дънера; стигна до нещо, приличащо на тротоар, сцеплението на гумите отново беше нормално. Ами сега, Джон? И тогава като сбъднато проклятие пред него се появи стълбището, той стисна зъби, постави длан върху клаксона и се понесе надолу, и тогава току пред муцуната на колата му премина сребристият астон мартин, но очите на Кристофър Томас вече не гледаха надменно, а някак уплашено.

Нън нададе тържествуващ вик и с остър ляв завой го последва. Беше на една, може би две дължини зад него. Томас слаломираше като обезумял между лентите, насрещното движение му пречеше да надуе докрай газта и Нън, който караше след него, постепенно го настигаше. Томас сви вляво и увеличи дистанцията с още една дължина, но Нън бързо я навакса. Усещаше устните си изкривени в усмивка, каквато не се беше появявала на лицето му от десет години.