Джонатан Келерман - Екзекуцията

— Мислите ли, че се е опитвала да ви сплаши?

— Определено се опитваше да ме сплаши. Чудо голямо. Нали всичко беше пълна измишльотина. Като кеча по телевизията. Аз бях злодеят, тя — героя. И двамата знаехме, че ще ми просне задника на тепиха. Тогава защо да си го слагам на сърцето?

След като се прибрах в къщи звъннах на постановчика в Коста Меса. Неговият помощник провери в дневника и потвърди, че Нийси е бил на сцената в нощта на убийството.

Майло ми звънна в пет без десет.

— Как ти е хладилникът?

— Пълен, доколкото си спомням.

— Опресни си паметта, защото съм като помияр надушил прясна мръвка.

Звучеше доста бодро.

— Посещението в отдела май си е струвало? — казах аз.

— Ако ме нахраниш, ще ти споделя подробностите. Ще намина след половин час.

Хладилникът, естествено, си беше пълен. Двамата с Робин току-що бяхме напазарували, а и новият хладилник беше два пъти по-голям от стария.

Направих му сандвич с ростбиф. Реших да хвърля още един поглед на полицейския рапорт по случая. Тъкмо преглеждах последните редове, когато на вратата се позвъни. Отидох до входната врата, погледнах през шпионката, видях едрото лице на Майло и отворих.

Беше си паркирал колата гаднярски точно зад пикапа на Робин.

— Можеш да ме поздравиш. — Майло си погледна часовника. — Какво ще кажеш за времето? Пет минути от университета дотук.

Ухили се, избърса се старателно на изтривалката и се вмъкна с тътнеща походка.

Стара или нова кухнята както обикновено беше истински магнит за Майло. На входа й един ярък слънчев лъч го окъпа в светлина — истински гигантски снежен човек.

Докато успея да го настигна, той вече бе докопал сандвича заедно с кутия прясно мляко и се бе настанил на масата. Сандвичът си отиде на три хапки.

— Искаш ли още един?

— Не, благодаря… а бе, всъщност, защо не. — Надигна картонената кутия, пресуши я и после се потупа по корема.

Този месец бе решил да отказва пиенето и теглото му беше паднало малко, на сто и осем, да речем. Повечето от килограмите му се бяха струпали около кръста и бяха разплули лицето му. Дългите крака, които го издигаха на олимпийските метър деветдесет и два, не бяха особено тънки, но фигурата му ги правеше да изглеждат такива. Беше облечен със светлозелен блейзър, бяла риза, черна вратовръзка, кафяви панталони и бежови спортни обувки от велур. Беше опитал да се избръсне гладко, но бе пропуснал едно малко триъгълниче под лявото си ухо. Няколко наелектризирани кичура от косата му стърчаха под интересни ъгли.

Докато приготвях втория сандвич, Майло започна да вади някакви книжа от куфарчето си.

— Заграбената плячка — списък на евентуалните врагове. — Той обърса устни с опакото на ръката си. — Никсън поне не е имал нищо срещу нея.

Сервирах му храната.

— Вкуснотия — каза той, дъвчейки. — Откъде си купуваш месото?

— От супермаркета.

— Ти ли пазаруваш сега? Мъжът мечта. Или двамата с малката дамичка се редувате?

— Малката дамичка — повторих аз. — Ще имаш ли куража да я наречеш така очи в очи.

Майло се засмя.

— Та в отдел „Студенти“ падна голям майтап. Поне след като се добрах до шефа, което не стана докато не започнах да размахвам наляво и надясно значката си и да заплашвам с шокиращи интервюта в медиите, засягащи тайнствения комитет. Тогава най-неочаквано ме въведоха за нула време в непристъпната до момента светая светих, сервираха ми кафе и дори бях удостоен с ръкостискане. Шефът на отдела ми обясни, че няма смисъл да се повдига въпроса, защото комитетът бил временен и с твърде кратък живот. Разпусна ли го от конституционни съображения и поради факта, че бил в разрез със свободата на словото.

Майло измъкна от куфарчето някаква папка.

— За мой късмет, той предполагаше, че знам повече отколкото всъщност знаех. Аз блъфирах, подхвърляйки, че из университета се говори иначе. Няма значение, казва той, въпросът е приключен. Аз пък му отвръщам, че делото по смъртта на професор Дивейн не е приключено. И подхвърлям небрежно: „Защо не ми разкажете всичко, сър, от самото начало?“. И той най-неочаквано решава да послуша съвета ми.

Майло разклати картонената кутия.

— Още мляко?

Подадох му нова кутия без да изчакам отговора, той отпи жадно и обърса устни.

— Ти се оказа прав, наистина става въпрос за сексуален тормоз. Но не от страна на преподавателите. А сексуален тормоз между самите студенти. Идеята била на професор Дивейн. Дори успели да изслушат три случая — три момичета, и трите завършили курса на Дивейн. Оплакали се лично на нея. Тя заобиколила официалните процедури, привикала пострадалите и обвинените и им устроила нещо като малък трибунал.