Джонатан Келерман - Екзекуцията

— От колко време са били женени?

— Десет години.

— Как са се запознали?

— Сийкрест казва, че е било в университетския спортен център — и двамата си падали по плуването.

— Той бил ли е женен преди това?

— Не, казал на „Паз и Сие“, че преди да срещне Хоуп бил от клуба на вечните ергени. Свързах се с агента на Хоуп. Той отказа да ми даде някакви по-конкретни цифри, но уточни, че авторските й права ще продължават да си текат и през идните години. Продажбите на книгата били скочили така сериозно преди убийството, че издателят се канел да й предложи договор за написването на продължение. Хоуп и Сийкрест сключили брачен договор още преди няколко години, за да избягнат някои данъци, тъй че сега всичко ще остане за опечаления съпруг. През последните няколко години доходите му са се изчерпвали с университетската заплата. Волвото му е на осем години. Успял е все пак да задели пари за пенсионен фонд. Да не забравяме и къщата, разбира се. Написал е няколко книги, но нито една от тях не е била допечатвана или преиздавана. Изглежда средновековната рицарска романтика не струва пет пари в сравнение с книжките, посветени на „пениса като смъртоносно оръжие“.

— Определено губят в съотношение поне едно към десет.

— Още една причина за завист. Ами ако тя си е правела сметката да го напусне след като я е споходила голямата слава? Може да е имало и друг мъж. Една изневяра се връзва с твоята теория за символичното разположение на раните. Като прибавим и парите, изкушението да й види сметката става почти неустоимо, не мислиш ли? Освен това, кой е познавал най-добре навиците й? Кой би могъл да отрови най-лесно кучето? Хоуп е била права поне за едно — жените биват убивани далеч по-често от тъй наречените „половинки“, отколкото от разни непознати ненормалници и психопати.

— Сийкрест е живял скромно толкова години — казах аз. — А дали напоследък го е ударил на живот?

— Не. Нищо в живота му не се е променило. Ходел всеки ден на работа и вечер се прибирал навреме. Уикендите прекарвал в къщи. Казва, че четял и гледал телевизия. Не е вземал дори касети под наем. Но ако тя му е слагала рога, само господ знае на какво е способен един застаряващ „вечен ерген“. Човек, който си пада по романтиката — не забравяй пробождането в сърцето. Нашият човек е на петдесет и пет, Алекс. Може да го е треснала кризата на средната възраст. Освен това, убеден съм, че той крие нещо.

— Защо?

— Там е работата, че не мога да ти кажа конкретно защо. Той отговаря на въпросите, но не пуска и грам полезна информация по своя инициатива. Поне веднъж да се бе обадил сам на „Паз и Сие“, ей така, да види как върви разследването. След като ми прехвърлиха случая му се обадих веднага, а той се държа така, сякаш му крадях от скъпоценното време. Изключил е тотално. Все едно се намира на друга планета.

— Може би все още скърби за нея.

— Не, по-скоро останах с впечатлението, че си има по-важни занимания. Но знаеш ли… какво ще кажеш, ако те срещна лично с него? Имам намерение да го навестя тази вечер, по-късничко. Не че те притискам. Ако си имаш важна работа… Така де, готов съм… — той изпъшка, — да ти платя.

После измъкна от бездънното куфарче сгънат на четири формуляр.

— Подарък от чичо Майло.

До формуляра се озоваха полицейска значка и договор за консултантски услуги — името ми беше вече попълнено върху пунктираната линия. Полицейското управление ми предлагаше да ме наеме за около петдесет часа срещу по-малко от една четвърт от хонорара ми на частен психотерапевт. И една малка подробност — ако междувременно се подхлъзна на бананова кора или — не дай си боже — някой вземе че ме гръмне, полицията ще ми съчувства искрено, но няма да си мръдне пръста за мен.

— Не ме гледай така, знаеш, че не съм чак такъв мръсник — простена Майло. — Просто според стандартите на управлението твоята работа е „пари за нищо“.

— Как успя да го изпросиш?

— Лъгах на поразия. Че някаква лесбийка заплашила да вдигне шум до небето, задето още се туткаме със случая. Че ако не се размърдаме може да ни изправят пред Полицейската комисия. После подхвърлих, че лесбийките си падат по психотерапевтите.

— Много находчиво.

— Чакай, това още не е всичко. Накрая казах, че е крайно време да ни купят няколко нови компютъра, както обещават от доста време. Тогава шефовете решиха да предпочетат теб пред компютрите. Навит ли си?

— Петдесет часа — казах аз. — Ще трябва ли да те храня през това време?