Джонатан Келерман - Екзекуцията

Пристигнах в университета малко след времето за обяд и го хванах на входа на факултетния клуб. Беше облечен с дънки и дънкова риза, увенчана с жълта вратовръзка.

Служебната му усмивка тутакси увехна щом разбра целта на посещението ми.

— Полицията ли, Алекс? — каза той с нотка на съчувствие. — Но защо?

— Работих преди с тях.

— А не си ли… е, така или иначе не бих могъл да ти помогна. Комитетът, който спомена не беше инициатива на нашия факултет.

— А чия тогава?

— Беше… да речем, че Хоуп си падаше малко индивидуалистка. Знаеш какво имам предвид — тази нейна книга.

— Не беше добре приета във факултета, така ли?

— Не, не, не за това намеквам. Хоуп беше страхотен специалист. Надявам се, че е спечелила достатъчно от книгата. И все пак като човек не беше особено склонна… да работи в екип.

— Нямаше излишно време за колегите.

— Точно така.

— А за студентите?

— Студентите? — Все едно че ставаше въпрос за чужда дума. — Ами, мисля, че трябва да е имала няколко. Много ми беше приятно, Алекс.

— Комитетът — настоях аз. — Искаш да кажеш, че идеята е била изцяло нейна?

Той облиза устни.

— С какво всъщност се занимаваше този комитет, Ед?

— Наистина не мога да изпадам в подробности. Пък и това са вече забравени работи.

— Не съвсем. Едно убийство променя доста неща.

— Нима? — Габел понечи да тръгне.

— Поне ми кажи…

— Всичко, което ще ти кажа, е — почти изписка той, — че нищо няма да ти кажа. Измъкни си каквото ти трябва от по-подходящо място.

— Откъде например?

— От шефа на отдел „Студенти“.

След като обясних на секретарката на отдела от какво по-точно се интересувам, гласът й секна като запушена артерия. Тя все пак успя да се окопити, заяви ми набързо, че в момента не може да ми помогне с нужната информация, но ще ми се обади при първа възможност, след което затвори без дори да ме попита за телефонния ми номер.

Обадих се на Майло.

— Добре, ще се заема лично с шефа на отдела — изпъшка той. — Значи Хоуп май е разрошила нечий перчем с онзи комитет. И като си говорим за разрошени перчеми, сдобих се с номера на помощник-продуцента на шоуто на Мейхю. Да ти се иска случайно ти да го прослушаш, докато аз тормозя академичната общност?

— Няма проблем — съгласих се аз.

— Сюзет Бенд — прочете ми той, вероятно от някое смачкано листче. — Тя едва ли ще бъде особено отзивчива, така че гледай да я притиснеш.

Наложи ми се да набера пет пъти номера на Сюзет Бенд преди да успея да се свържа с нея, но когато най-после я спипах, гласът й прозвуча учудващо приятно и дори леко развеселено.

— От полицията? „925 вика 811, 925 вика 811! Спешно е!“

Реших, че ще ми е далеч по-лесно да вляза в ролята на отрудено ченге, отколкото да седна да й обяснявам надълго и широко кой съм всъщност, затова просто казах:

— Спомняте ли си един от вашите специални гости от миналата година, професор Хоуп Дивейн?

— О-о… да, разбира се, какъв ужас… Заловихте ли вече убиеца й?

— Не.

— Е, тогава, моля ви, уведомете ни, когато откриете кой е. С удоволствие ще направим продължение. Говоря сериозно.

Има си хас.

— Ще се постараем да не ви разочароваме, г-це Бенд. Междувременно, може би ще ни помогнете. Заедно с професор Дивейн в шоуто ви участваше още един гост, мъж на име Карл Нийси…

— Какво за него?

— Бихме искали да поговорим с него.

— Ами… ох, не… Сигурно не говорите сериозно. — Тя се засмя. — Това си го биваше. Не, не виждам какъв смисъл би имало… Сериозно, с Карл само ще си загубите времето.

— И защо смятате така?

Дълга пауза.

— Разговорът ни записва ли се?

— Не.

Тишина.

— Г-це Бенд?

— Сигурен ли сте, че разговорът ни не се записва?

— Определено. Какъв е проблемът?

— Ами… по-добре ще е да се обърнете към Айлийн Пийч, продуцент на шоуто. Но тя доста пътува. Ще предам на секретарката й да ви се обади още щом…

— След като Карл е толкова безобиден, защо са всички тези уговорки?

— Не, той наистина е безобиден. Просто ние… нашето шоу… Карл е…

— Професионален гост?

— Не бих казала.

— Тогава какво го прави толкова безобиден?

— Вижте, не би трябвало да обсъждам това с вас, но просто не искам да си направите погрешен извод. Бог ми е свидетел, че и без друго си имаме достатъчно врагове къде ли не, включително из коридорите на властта. Всъщност идеята ни е да служим на обществото.

— И Карл е част от този ваш замисъл?

Дочух въздишка в другия край на линията.

— Добре — казах аз, — доколкото разбирам, вие сте му платили, за да участва в шоуто и да драска кибрита на професор Дивейн.