Патрик Линч - Застрахователи

— Кой се е опитал да те убие?

— Нали ти казах, не зная. Снощи ги видях да наблюдават къщата — мъже в кола.

— Добре, просто ми кажи къде си сега.

Последва изщракване и сигналът изведнъж се усили.

— В един мотел. Близо до Ню Лъндън.

— Ню Лъндън ли? Какво правиш там, по дяволите?

— Не исках да оставам в Роуд Айланд. Исках да се махна от щата. Не зная защо, Алекс. Видях какво направиха с къщата и просто се метнах в колата.

Автомобилите отпред рязко спряха и Алекс удари спирачки. Предното стъкло бе мръсно и тя включи чистачките.

— Лиз, полицията смята, пожарът е избухнал случайно. — Алекс се отита да говори спокойно, като че ли вярва на думите си. — Приказвах с едно от ченгетата. Някой включил печка в слаб контакт и бушонът не гръмнал.

— Смяташ, че всичко е било нещастен случай, така ли?

Алекс се престрои в бавното платно. Предните гуми поднесоха, когато пресякоха ивица мокър сняг.

— Не зная, но явно…

— Явно се случва непрекъснато, нали? Стига, Алекс. Преди две седмици ме уговаряше да се пазя. Защото Майкъл бил в комбина с някакви лоши хора.

Алекс си спомни случая, което внезапно я подсети за собствения й проблем. И за това кой е виновен за него.

— Преди две седмици, Лиз, ти ми се кълнеше, че не си приказвала с Маргарет Елиот. Спомняш ли си?

Лиз не отговори — или пък думите й бяха заглушени от високо пращене.

— Лиз? — Алекс разтърси телефона. — По дяволите!

Зад нея се разнесе клаксон. Бе навлязла между двете платна. Тя включи мигача и се насочи към рампата на изход шестнадесет.

— Съжалявам — каза Лиз. — Не исках да те забърквам. Мислех си, че… — Гласът й не звучеше разкаяно, по-скоро се опитваше да се защити, но навярно не знаеше какви неприятности й е причинила. — Как разбра?

— Това е дълга история. Ще ти разкажа, когато се видим. Само недей да го правиш пак, нали?

— Няма. Струва ми се… струва ми се, че трябва да идем в полицията. Ти как смяташ? — Не изглеждаше особено убедена.

— Мислих за това. Но не съм много сигурна, че ще има полза. Поне засега.

— Тогава какво да правя? Какво… къде да ида? Страх ме е, Алекс. — Лиз още малко и щеше да се разплаче. — Ами ако пак се опитат да ме убият? Даже не зная кои са.

— Просто стой там — отвърна Алекс. — Не казвай на никой друг къде си. И в никакъв случай не се обаждай на никой от „Провидънс Лайф“, нали?

— А после? Какво ще стане после?

— Ако успеем да разберем в какво точно е бил замесен Майкъл, ще можем да идем в полицията. Но ми трябват доказателства.

— Доказателства за какво?

— Остави това на мен. Работя по въпроса.

— Какво ще правиш, Алекс? Кажи ми, моля те.

Пътят започна да се спуска надолу по западния склон на Роджър Уилямс Парк и Алекс намали скоростта. Къщата на Марк бе на километър и половина. През редките дървета се виждаше побелялото от снега езеро Кънлиф.

— Просто стой на телефона — каза тя.

Алекс спря петдесетина метра след „Блимпис“ и изключи двигателя. Минаваше десет и половина. Дъждецът постепенно се превръщаше в лапавица. Скоро температурата отново щеше да падне под нулата, а тя бе облечена прекалено леко. Следобед се бе прибрала вкъщи и си бе облякла най-хубавите дрехи за работа, дори се гримира — всичко заради човека от охраната, който застъпваше на смяна в осем часа. Искаше да изглежда така, като че ли просто е останала до късно на работа и е излязла да хапне. Но дългата до коляното пола, сакото и копринената блуза не бяха подходящи за тази ледена февруарска вечер.

От предния вход се точеше върволица хора, свили се срещу вятъра. Алекс позна две жени от „Маркетинг“ и един от старшите мениджъри в „Застраховки“. Знаеше какво ги е задържало толкова до късно. Заради проекта за здравно осигуряване всички бяха под напрежение и лампите на няколко етажа продължаваха да светят. Алекс изчака още двайсетина минути, но не се появи никой друг.

Тя взе клетъчния си телефон и набра номера на Марк във финансовия отдел. На второто иззвъняване се включи секретарят: „В момента не мога да ви отговоря. След сигнала оставете съобщение и ще ви се обадя, щом имам възможност“. Много пъти беше чувала това съобщение, но кой знае защо, сега то й прозвуча различно. Преди студеният му делови глас я развеселяваше, защото смяташе, че се преструва. Познаваше истинския Марк Ферули, човека, който я бе гонил из къщата, облечена само по готварска престилка, човека, който в събота сутрин обичаше да гледа в леглото анимационни филмчета. Но сега се питаше дали в крайна сметка това действително е бил истинският Марк Ферули. От последната им среща вече бяха минали три дни, а той все още не се беше опитал да се свърже с нея. След толкова време заедно! Чудеше се дали не се е заблуждавала, дали истината не е точно такава, каквато изглеждаше — че Марк се е променил по същия начин, по който след смъртта на Майкъл Елиот се бе променило всичко.