Патрик Линч - Застрахователи

Винаги, когато заминаваше, Марк оставяше служебната си карта в едно малко мексиканско гърне до телефона в кухнята. Всъщност често я забравяше и се налагаше да му отваря охраната. Както се надяваше, Алекс откри картата там. Ако всичко минеше според очакванията й, щеше да я върне на следващата сутрин и Марк нямаше да забележи липсата й. Само компютърът в „Провидънс Лайф“ щеше да регистрира, че е била използвана, а никой не обръщаше внимание на това.

Младият пазач седеше на стола си, дъвчеше сникърс и четеше „Нешънъл Инкуайърър“. Той вдигна очи, когато Алекс протегна сивата пластмасова карта към детектора, и я проследи с поглед към асансьорите.

— Не зная дали работя до късно, или започвам рано — с иронична усмивка му извика тя. — Направо да не повярва човек.

Младежът й се усмихна в отговор, поглъщайки с очи стройното й тяло и леко поклащащите й се гърди. Понечи да отвърне нещо, нещо остроумно, но устата му бе пълна със сникърс.

— Такъв е животът — накрая успя да измърмори той.

Алекс натисна един от бутоните и зачака, като се люлееше на токчетата си. Пазачът я беше виждал и преди. Знаеше, че работи на седмия етаж, но не си спомняше името й. Когато жената влезе в асансьора, той погледна към компютъра в ъгъла на бюрото. Ферули. Името му се стори странно — тя определено не приличаше на италианка.

Докато пътуваше нагоре, сърцето й бясно туптеше. Цифрите над вратата сякаш се променяха ужасно бавно и тя почти беше убедена, че асансьорът ще спре и някой ще влезе. Ако я познаеха, щеше да загази. Несъмнено щяха да й се усмихнат, без да кажат нищо, и после веднага щяха да повикат охраната. Когато най-после стигна на осмия етаж, челото й лъщеше от пот.

Тя дълбоко си пое дъх и надникна към фоайето. В един от ъглите вградени лампи осветяваха грозна бронзова статуя на Атлас, поддържащ света на раменете си. През четирийсетте „Провидънс Лайф“ бяха използвали този символ, но отдавна се бяха отказали от него. Заслуша се за стъпки или гласове, ала чу само далечното бръмчене на климатиците на покрива.

Излезе от асансьора и предпазливо се запъти към входа на финансовия отдел. През стъклените врати се виждаха два въртящи се стола, голямо каучуково дърво и календар на стената. Откъм ъгъла струеше слаба луминесцентна светлина, но иначе залата тънеше в сумрак. Тя протегна картата и ключалката изщрака.

Вътре се носеше познатият канцеларски мирис на талашит и топла пластмаса, примесен със слаб аромат на парфюм. Бюрата бяха разположени в редици и на всяко имаше компютърен терминал — тук-там и по два. Някои екрани все още показваха колони от пазарна информация: цени, лихви, маржове, електронни погледи към огромния финансов трафик, постоянен и неразбираем. Светлосините и жълти цифри хвърляха бледи отражения по тавана. В ъгъла пиукаше и пъшкаше факс. В мрака помещението изглеждаше по-голямо.

Бюрото на Марк си беше на същото място до стената, но около него имаше повече свободно пространство и от двете му страни бяха поставени дървени рамки, върху които щяха да монтират преградни плоскости. Очевидно новият шеф на финансовия отдел искаше, за разлика от предшествениците си, да вижда цялата зала. Алекс се зачуди дали по този начин Марк не показва на всички, че сега командва той и че ги наблюдава. Или просто не искаше да се премести в стария кабинет на Елиот? Може би не се чувстваше много комфортно на стола на покойника.

Тя влезе през празната каса на вратата и седна. И тъкмо включваше настолната лампа и я наместваше така, че крушката да е само на сантиметри от повърхността на бюрото, когато телефонът иззвъня.

Грант чу включването на телефонния секретар и затвори. Защо Ферули бе в сградата? Какво можеше да го е накарало да се върне от Ню Йорк толкова внезапно? Той се загледа в името на екрана. Ферули. Новият старши вицепрезидент. Нов и непроверен. Работеше във фирмата едва от няколко години. Арогантен, амбициозен, малко свадлив, той определено изглеждаше по-благонадежден от Дрю Когил. Но доколко го познаваха? Брейди смяташе, че могат да му имат доверие, но залагаха прекалено много, за да рискуват. Пък и освен това Грант не си падаше много по доверието.

Той изключи компютъра и слезе с асансьора на първия етаж. Щом го видя, пазачът остави списанието и припряно изтупа трошичките шоколад от скута си.

— Добър вечер, господин Грант — каза младежът. — До късно работите днес.

Шефът на „Разследване“ постави ръка върху плота на рецепцията. Под погледа на светлосините му очи пазачът изпита желание да скрие списанието, сякаш е нещо мръсно.