Патрик Линч - Застрахователи

Внезапно всичко това му се стори досадно. Някой бе заел картата на Ферули. Голяма работа. Нямаше да е за пръв път. Навярно ставаше параноик. Съвсем разбираемо, като се имаше предвид как се развиват нещата напоследък. Щеше да нареди на онзи кретен долу да претърси сградата. И после щеше да му съобщи, че е уволнен.

Тъкмо се канеше да тръгне обратно към асансьора, когато сянката на стената се раздвижи.

Когато Грант влезе, Сандра Бетридж изпищя. Ръката му бе под сакото и сякаш всеки момент щеше да извади пистолета си.

— Какво… какво има?…

Той спря и се огледа. Просто младша статистичка, останала до късно на работа. Детективът отпусна ръце.

— Сега ли идваш? — попита Грант.

Сандра премигна.

— Моля?

Той почти успя да овладее гнева си.

— Попитах дали идваш сега.

Сандра се колебаеше. Не знаеше точно какъв е Грант, макар да разбираше, че има нещо общо с „Искове“. От друга страна, той сигурно бе много по-високопоставен от нея.

— Тук съм от осем и половина сутринта — надменно отвърна тя. — Уча за изпити.

Грант се замисли за миг.

— Кои други… жени работят на този етаж?

Сандра сбърчи вежди. Хрумна й, че по някакъв странен начин той може би я сваля — сама жена, късно вечерта. Трябваше да спечели време.

— Ами… Джанис Ейткин, секретарката на Рандъл Уайт, Сю Кауфман. И аз. А, и Алекс Тайнън, разбира се, само че… не съм сигурна дали още е на работа. Явно са я уволнили заради някакво провинение.

Лиз беше сънена и не разбра веднага кой се обажда.

— Алекс? Ти ли си? Откъде се обаждаш?

— От службата.

Лиз простена.

— Господи, колко до късно работиш!

Тя не знаеше за уволнението й, а сега определено не бе моментът да й обяснява.

— Слушай, Лиз, пазиш ли онези банкови съобщения? — прошепна Алекс. — Онези на Майкъл, от Швейцария.

— Да. Защо?

— Не си ги изгорила, нали?

— У мен са.

— Добре. Искам да ми дадеш някои подробности. Веднага.

Лиз се поколеба. Сънливостта й внезапно изчезна.

— Защо? Нали каза…

— Сега не мога да ти обяснявам, Лиз — изсъска Алекс.

— Добре. Какво те интересува?

— Взе ли ги?

Чу се шум от нещо съборено. Лиз изруга. След няколко секунди отново вдигна слушалката.

— Да.

— Добре. Искам да провериш дали Майкъл е получавал пари през ноември миналата година.

— Ноември, ноември… — Лиз въздъхна. — Чакай да…

— Хайде, Лиз.

— Да. Да, получавал е. Една, две, три… На сметката му са преведени шест суми.

Шест. Шест банкови сметки в „Оушън Стейт“, шест превода от „Провидънс Лайф“, шест вноски в офшорната сметка на Елиот. И всичко през един и същ месец. Документите най-после започваха да говорят.

— Сумите, Лиз. Датите и сумите.

— Добре. Първата е на пети ноември. Осемдесет хиляди долара.

Алекс провери в архива. Първият от преводите на „Провидънс Лайф“ беше от втори ноември на името на Т. Сандерсън — 800 хиляди долара. Тя отчаяно въздъхна. Нищо не съответстваше. Имаше три дни разлика във времето и сумата бе десет пъти по-голяма.

— Следващата вноска е от десети ноември — продължи Лиз. — Сто и петдесет хиляди долара.

Алекс потърси в архива. Четири дни по-рано на сметката на А. М. Моруци бяха превели милион и половина. Тя погледна календара в ъгъла на бюрото: три работни дни по-рано. И отново точно десет пъти повече.

— Продължавай, Лиз — каза Алекс, — продължавай.

— Добре, после има… седемдесет и пет хиляди долара на шестнайсети ноември.

Ето го пак: три работни дни по-рано „Провидънс Лайф“ бяха изплатили на М. Д. Фокнър сумата от 750 хиляди долара.

— Боже господи, той е взимал десет процента!

— Какво? Какво става, Алекс?

— Не зная, още не зная, но… Кажи ми следващата… Не, чакай да се сетя. Добре, на осемнайсети ноември сумата е сто и двайсет хиляди долара.

От другия край на връзката последва кратко мълчание.

— Точно… точно така. Откъде знаеш?

— Защото три работни дни преди това „Провидънс Лайф“ са платили на някой си Д. Е. Плейфър десет пъти повече.

— Не разбирам. Кой е този Д. Е. Плейфър?

— Някой, който има сметка в ийстсайдския клон на „Оушън Стейт Сейвингс Банк“.

— Но какви са тези хора?

Алекс сбърчи вежди и впери поглед в екрана. Елиот беше събрал всички доказателства. Сякаш бе искал някой някога да разкрие истината. Ала всеки път, щом стигнеше до отговор, се сблъскваше с нови въпроси, въпроси, които ставаха все по-сложни. Кои бяха тези щастливи получатели на застраховки? Защо сметките и на шестимата бяха в „Оушън Стейт“? И защо бяха готови да дадат на Майкъл Елиот по десет процента от сумите, които им изплаща „Провидънс Лайф“?