Патрик Линч - Застрахователи

— Виждал ли си да влиза господин Ферули?

— Ферули ли? Хм… — Той хвърли поглед към компютърния екран. — А, да, да. Само преди две минути. Тоест, искате да кажете…

— Сам ли беше?

Пазачът се озадачи.

— Кой?

На лицето на Грант се изписа презрително изражение.

— Ти кой мислиш? Ферули.

— Госпожата ли?

— Марк Ферули. Трийсет и пет годишен. Италианец. Шеф на „Финанси“. Прекалено бързо ли ти говоря?

Младежът пак погледна монитора, сякаш се надяваше, че той може да му помогне.

— Ама… тази Ферули беше жена. Сигурен съм.

Грант си свали ръката от плота.

— Жена ли?

— Да, господине. Виждал съм я и преди. Работи тука.

— Знаеш, че работи тук, но не й помниш името, така ли?

Пазачът се изчерви.

— Ами аз… Тук работят поне двеста души и…

— Къде работи? В кой отдел?

— Ами… на седмия етаж. Да, на седмия етаж.

— Статистичка ли е?

— Май че да. Аз такова…

Грант вече крачеше към асансьорите.

Пазачът скочи и викна:

— Какво е станало?

Но не получи отговор.

— Да дойда ли с вас?

На вратата на асансьора Грант се обърна.

— Не. Остани тук. Ако тази жена слезе, не й позволявай да си отиде. Надявам се, че можеш да се справиш поне с това.

Алекс отлично познаваше някои части от централния архив, в други не бе влизала никога. Като цяло, системата отразяваше организацията на компанията и подразделенията й отговаряха на различните отдели. Под заглавията бяха разположени ключови данни. От личен опит знаеше, че може да отвори файловете от собствения си отдел, но не и тези на другите сектори. Фирмата пазеше конкурентните си тайни също толкова ревниво, колкото и личната информация на клиентите си. С неограничен достъп разполагаха само висшите служители — и онези, които знаеха нужната парола.

Различните подразделения бяха подредени в азбучна последователност. „Статистически услуги“, които Алекс познаваше най-добре, бяха към края. Но сега не й трябваха статистически данни. Искаше да превърне номерата в имена, адреси, хора: хората, чиято генетична съдба бяха разкрили в „Медан“, хората, резултатите от чиито изследвания бе откраднал Майкъл Елиот. Ако те наистина бяха реално съществуващи кандидати за застраховки, личните им данни щяха да фигурират в системата. Ако успееше да се добере до подробностите, щеше да стигне до хората, да разговаря с тях. И истината най-после щеше да излезе наяве.

Алекс извади бележника, в който беше записала номерата на застраховките. После премести курсора надолу по екрана, докато стигна до думите „ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ“, и натисна ентър. Появи се ново меню:

ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ

1. Застраховки до 1990

2. Застраховки след 1990

3. Застраховки — текущи

4. Статистически данни

5. Други опции

И преди бе стигала дотук. Статистическите данни за застраховките на „Провидънс Лайф“ бяха изходен материал за нейната работа и бяха достъпни за всички отдели. Но сега избра втората опция. Въпреки че беше във фирмата повече от две години, за пръв път й хрумваше да провери информацията за действителен клиент!

Менюто изчезна и на негово място по средата на екрана проблеснаха две думи: „НАПИШЕТЕ ПАРОЛАТА“.

Нейното предложение в „Хемънуей“ бе допаднало на Марк. „В чест на италианския ти произход и на купищата пари, които ще спечелиш.“ Тогава беше убедена, че ще го използва. Но навремето вярваше в много неща. Тя дълбоко си пое дъх и написа четирите букви: „ЛИРА“.

На компютъра като че ли му трябваха няколко секунди, за да обмисли отговора си. После се появи съобщение, каквото никога не беше виждала:

ДОСТЪП ЗАБРАНЕН

— По дяволите!

Гласът й отекна в пустата зала. Уплашена, че някой може да я е чул, Алекс хвърли поглед към вратата. Когато се заслуша, долови далечно механично бръмчене — навярно пак климатиците, а може би асансьор? Тя припряно се върна на основното меню. Паролата можеше и да е вярна, но да не е достатъчна, за да й осигури достъп до файловете за застраховките. Макар и старши вицепрезидент, Марк нямаше връзка с клиентите на компанията. Интересуваха го единствено парите им. Политиката на „Провидънс Лайф“ за компютърната информация можеше да е по-строга, отколкото бе смятала. В такъв случай й оставаше още една възможност. Тя бръкна в джоба на сакото си и извади оръфаната си чекова книжка от „Флийт Банк“. Номерата бяха написани на задната корица.

Освен резултатите от генетичните изследвания в дипломатическото куфарче на Елиот имаше списък с номера на банкови сметки, открити в ийстсайдския клон на „Оушън Стейт Сейвингс Банк“. Очевидно „Провидънс Лайф“ бяха превеждали в тях суми, покриващи искове за застраховки. Според Марк това бяха рутинни плащания. Но просто не беше възможно. Рутинните плащания се извършваха от „Искове“, не от „Финанси“. Пък и ако всичко бе съвсем законно, защо Майкъл Елиот щеше да носи информацията в Европа? Трябваше да има нещо особено. Ако успееше да открие имената на притежателите на сметките, може би щеше да разбере за какво се отнася.