Патрик Линч - Застрахователи

Седеше в мрака и гледаше светещите прозорци, а в душата й се прокрадваше смут и отчаяние. Само допреди седмица тя беше част от всичко това. Сградата на „Провидънс Лайф“. Компанията. Отделът. Въпреки случилото се не можеше да не изпитва носталгия за сигурността, за чувството на принадлежност. И все пак, напомни си Алекс, всичко се оказваше несигурно. Сега бе на другата страна, по-решително от всякога. А това означаваше да поема рискове. Първият от които беше, че човекът от охраната няма да я познае.

Доналд Грант бе сам на третия етаж. Детективите му не бяха от хората, склонни да остават на работа повече от необходимото, а останалите в отдела бяха чиновници — точно от девет до пет. Така и трябваше: всеки да изпълнява строго определените си задължения, да върши каквото му е наредено и нищо повече, особено когато се касаеше за по-големите застраховки. Всички искове за над 500 хиляди долара се предаваха направо на Дийн Мичъл, старшия вицепрезидент, ръководещ отдела. Ако наредеше да разследват случая, те се подчиняваха. Ако кажеше, че всичко е наред, изплащаха сумата. Инициативността на редовите служители не се насърчаваше и това много улесняваше работата на Грант — той можеше да се съсредоточи върху самите ръководители, макар че напоследък поддържането на дисциплината се оказваше доста трудна задача дори при тях.

Грант беше убеден, че никой не го е видял да излиза от дома на Маккормик. Бе тъмно и дъждът щеше да измие следите. Но това не означаваше, че не трябва да е предпазлив. Щеше да спи много по-спокойно, ако имаше желязно алиби. А за тази цел се налагаше да направи някои дребни манипулации с данните в компютърната система на „Провидънс Лайф“. По този начин щеше да докаже, че цял следобед е бил в сградата. Други свидетели щяха да потвърдят, че е участвал в различни заседания. Присъствената книга беше подробност, но можеше да се окаже изключително важна. От личен опит знаеше, че хората все още имат забележително доверие в обективността и достоверността на компютрите и тяхната информация. В сравнение с тях твърденията на човешко същество винаги събуждаха подозрение.

Сградата на „Провидънс Лайф“ беше оборудвана със стандартната охранителна система. Служителите имаха индивидуално програмирани електронни карти, които можеха да се закачват на ревера или да се носят в джоба. Детекторите на главния вход и входовете към всеки отдел четяха картите и пращаха информацията в компютър. Вратата оставаше отворена само ако компютърът установеше, че собственикът на картата има право да влиза на съответното място в съответното време. Всички файлове можеха да се манипулират така, че служителите да имат достъп до отделни етажи в определени дни и часове. По същия начин компютърът регистрираше влизането и излизането на хората през главния вход.

Но както с всички други части от компютърната система, тези данни можеха да се променят, разбира се, ако човек знаеше как. В „Провидънс Лайф“ нищо не бе неизменно освен, естествено, правилата.

Грант разкопча яката на ризата си и започна да пише на клавиатурата. Малко му се виеше свят от кокаина, но иначе се чувстваше бодър. Няколко секунди по-късно екранът вече показваше същата информация като терминала на рецепцията: списък с цифрови кодове, имена и часове. Не бяха затворили файла, защото работният ден продължаваше. Най-отдолу мигаше жълт курсор. Трябваше да копира данните, да ги промени с помощта на специална програма и после да ги въведе обратно. Досадна работа, но и преди му се беше налагало да я върши.

Той въздъхна и се протегна. Бе си заслужил няколко дни почивка, дълъг уикенд някъде на слънце, малко свободно време с Вера и децата. Но това щеше да почака. Точно в момента в никакъв случай не можеше да си позволи да напусне града. Животът течеше както обикновено. Всеки ден минаваше като предишния. Така и трябваше.

Информацията на екрана се промени. Най-отдолу се появи още един ред. До единайсет оставаха три минути и според детекторите Марк Ферули току-що беше влязъл през главния вход на сградата. В това нямаше да има нищо странно, ако Марк Ферули не бе в Ню Йорк.

Алекс изпитваше угризения, че влиза неканена в апартамента на Марк, но не бе успяла да измисли друг начин. Пък и във всеки случай не го смяташе за престъпление. Беше прекарала тук толкова много време, бе оставила толкова много следи от присъствието си, че като че ли почти имаше право поне да хвърли още един поглед. След последната им среща се опасяваше, че Марк може да е сменил ключалките, но явно не беше имал време. Всичко й се стори точно като в неделя вечер. Дори покупките продължаваха да лежат на кухненската маса — само стръковете лук бяха повехнали и пожълтели. Ако се съдеше по картонената кутия в кошчето за боклук, след скандала Марк си бе поръчал пица по телефона. Алекс не остана дълго в жилището. Имаше вероятност някой да я е видял и освен това всичко тук й навяваше тъжни спомени.