Патрик Линч - Застрахователи

— Тук живее моя приятелка — отвърна Алекс на пожарникаря, който се опитваше да я избута назад. — Казва се Лиз Фостър. Тя… тя живее на първия етаж.

Мъжът се поколеба.

— Идете при онзи човек там.

И й посочи отсрещния тротоар, където един полицай разговаряше с възрастна двойка, навярно съседи.

— Жената, която е загинала — попита Алекс. — Знаете ли дали…

Зад нея внезапно се разнесе вик. От покрива се засрутваха керемиди — само на един-два метра от пожарникаря. Цялата сграда сякаш щеше да рухне всеки момент.

— Моля, идете там.

Алекс се подчини. Горе продължаваха да търсят оцелели — или трупове. От противопожарното стълбище в дъното на къщата бяха останали само парчета огънат метал.

— Тук ли живеете, госпожо?

Полицаят я гледаше нетърпеливо. Имаше пясъчноруси увиснали мустаци и червендалесто лице.

— Не. — Алекс се мъчеше да запази самообладание. — Моя приятелка живее на първия етаж. Искам да разбера дали…

Ченгето се обърна към съседите.

— Добре, приятели, благодаря ви за помощта. Сега най-добре да си идете. — Той отново се обърна към Алекс. — Как се казва приятелката ви?

— Лиз Фостър. Живее на първия етаж, апартаментът в дъното.

Той хвърли поглед към сградата. Алекс знаеше какво си мисли: там вече нямаше апартамент.

— Приятелката ви работи ли? — попита той и прелисти няколко страници от бележника си. — Пожарът е започнал към десет часа.

— В момента не. По новините казаха, че открили жена…

Полицаят кимна.

— Някаква възрастна госпожа на последния етаж. Изглежда, се е задушила от дима. Според съседите се казвала Самюълс.

Алекс затвори очи. Не беше Лиз.

Той започна да пише, подпрял бележника си върху предния капак на патрулната кола. Алекс изпита желание да му разкаже за Майкъл Елиот, за парите, за предупреждението на Харолд Тейт: „Вие не знаете в каква опасност се намирате“. Но какъв смисъл имаше? Мъгляви обвинения, отправени от наскоро уволнена служителка. А и засега дори не можеше да каже със сигурност какво точно се е случило.

— Боя се, че все още не сме открили всички. Сама ли живее госпожица Фостър? — попита полицаят.

Алекс се сепна.

— Искате да кажете, че може още да е вътре?

— Едва ли. Но докато не претърсим сградата, не трябва да изключваме тази възможност. Изглежда, пожарът е избухнал в задната част на къщата. Е, сама ли живее?

— Да, сама.

— Кога сте я виждали за последен път?

Алекс се замисли.

— Ами… преди около две седмици. Вижте, колко време ще продължи търсенето? Може още да е жива.

Той вдигна ръка.

— Правят всичко възможно. Най-вероятно приятелката ви дори не си е била вкъщи. Успокойте се.

Алекс кимна.

— Добре.

— Имате ли представа къде може да е отишла? Мислите ли, че може да е извън града?

— Възможно е. Сестра й живее в Мериленд.

— Ясно. Има ли приятел?

— Ами… не. Вижте, знаете ли как точно се е случило?

Полицаят поклати глава.

— На тези стари сгради не им трябва много. Сухите греди пламват мигновено. — Радиостанцията в автомобила запращя, но той като че ли не бързаше да отговори. — Едно от момчетата казва, че открили остатъци от стара печка, включена в контакт за лампа. Предполагам, че тя е причината.

— Стара печка ли?

— Да. Бушонът просто не е гръмнал. — Той отвори вратата на автомобила. — И като се има предвид състоянието на електрическата инсталация на тези сгради…

Алекс погледна назад към улицата. Лиз наистина се бе оплакала, че хазаинът не се грижи за нищо. Но пък стара печка, включена в контакт за лампа? Лиз не би направила такова нещо.

— Просто ми се струва адски тъпо — каза тя.

— Естествено — съгласи се полицаят. — Но се случва непрекъснато. Просто попитайте застрахователната си компания.

Докато Алекс караше по междущатската магистрала на юг към Еджууд, мобилният й телефон иззвъня. Тя припряно отвори жабката и го извади.

— Ало?

Изпревари я камион, от колелата му хвърчеше киша. Ревът на двигателя му заглуши всичко.

— Ало? Алекс, аз съм.

Сигналът не беше силен, но Алекс веднага позна гласа.

— Лиз?

— Да.

— Господи, добре ли си? Уплаших се — видях какво се е случило с дома ти. Казаха ми…

Лиз заговори, ала сигналът продължаваше да прекъсва. Алекс не успяваше да разбере всичко, но усещаше, че приятелката й е ужасена.

— Лиз, не те чувам добре. На магистралата съм. Ти къде си?

— Извън града. Мисля, че се опитват да ме убият.

— Кой? Лиз?

Сигналът отново прекъсна, когато пътят се спусна в малка клисура, заобиколена от складове и евтини къщи. Едно от платната бе затворено и автомобилите задръстваха другите две.