Патрик Линч - Застрахователи

Яде канелони, изправен под флуоресцентната лампа в кухнята, наслаждавайки се на гъстия доматен сос. Беше вкусно, но не му стигна. Трябваше му хляб. Той извади от бюфета голям буркан с фъстъчено масло и го отвори. Размразяваше си франзела, гледаше потъналия в мрак двор и мислеше за последните няколко дни, когато на входната врата се почука.

Маккормик се запъти към коридора. През заскреженото стъкло надничаше нечие лице.

— Боже господи!

— Не, брат му е, Джери.

В първия момент не го позна. После се сети.

— Дон.

— Отвори вратата, Ралф — разнесе се приглушеният глас на Грант.

— Какво…

— Звънецът ти не работи. Хайде, Ралф, замръзнаха ми ташаците на тоя студ.

Маккормик отключи и отвори. Грант носеше дебело яке и ловджийска шапка, нахлупена ниско над очите му. Изглеждаше много ядосан.

— Какво има?

— Не прослуша ли съобщенията си?

— Виж, аз…

— Трябваше да се обадиш на Нойман.

— Тъкмо се канех да… Какъв е проблемът?

Грант влезе в дневната и дръпна завесите. После се обърна към Маккормик и си свали шапката.

— Безпокои се за теб. Не очакваше да се върнеш толкова скоро.

Ралф се усмихна.

— Хм… естествено. Току-що приказвах с Брейди. Всичко е наред.

Грант направи кисела физиономия.

— Какво означава това?

— Само, че… — Маккормик вдигна ръце. — В клиниката имах невероятно преживяване.

Шефът на „Разследване“ се пльосна на един от фотьойлите.

— Чудесно — каза той. — Наистина чудесно. Невероятните преживявания винаги са чудесни.

— Не, говоря сериозно, Доналд. Говоря сериозно.

Грант кимна. До този момент не се бе усмихнал. Докато го гледаше, Маккормик усещаше, че настроението му помръква. Той отиде в кухнята — франзелата все още беше в микровълновата фурна — и направи кафе.

Когато се върна в дневната, Грант си бе съблякъл якето. Маккормик му подаде кафето.

— Разговаря ли с Нютън за преживяването си?

Той се усмихна.

— Малко. Нют… Виж, никой не ми вярва.

— Е, не можеш да ги обвиняваш. — Грант разсеяно заоглежда стаята. — И какво точно се случи? Май разказваше нещо за лечението?

— Лекуваха ме с един медикамент. На третия ден ми дадоха десетмилиграмова доза. Беше невероятно. Целият ми живот ми се разкри като на длан, Дон.

Грант стисна ръце. Изглеждаше нервен.

— Очевидно не е нещо необичайно — продължи Маккормик. — Това е един от ефектите на лекарството. Ибогаин. Първо… — Той прокара пръсти през оредяващата си коса. — Първо бях съвсем спокоен. После внезапно започнах да виждам образи. Все едно гледах кино. Малки, после големи. Невероятно детайлни картини. Неща от миналото ми. Неща отпреди няколко дни. Реклами. Видях трева в голяма равнина. Вятърът леко я полюляваше. Видях момче с гладки камъчета в ръце.

Грант го изгледа отвратено.

— Просто си се надрусал. Можеше да го направиш и тук. Щеше да спестиш на фирмата самолетния билет.

— Не, не. — Маккормик поклати глава. — Беше различно. След десет-единайсет часа образите изчезнаха. Дойдох на себе си и единственото ми желание беше да ям. После цяла нощ останах буден. И тогава разбрах, че не съм живял както трябва.

Грант кимна. Държеше чашката си с две ръце.

— Вчера цял ден ми се спеше — каза Маккормик. — Бях спокоен и щастлив. Никога не съм се чувствал така, Дон.

— Чудесно. — Грант се изправи, отиде до завесите и надзърна навън. — И какво ще стане, когато лекарството престане да действа?

Той се обърна и впери поглед в Маккормик.

— Няма да престане. Лекарите казаха, че няма. То… Ибогаинът променял цялото ти мислене.

Грант кимна, като че ли бе слушал достатъчно.

— Стига, Ралф. Кого заблуждаваш?

Маккормик поклати глава.

— Не те заблуждавам, Доналд. Наистина. Казвам ти, сега съм нов човек.

Грант отново кимна, този път по-бавно, и оценяващо го изгледа. После седна на дивана и помете всичко от масата на пода. Мръсната стъклена повърхност остана гола. Грант извади малко целофаново пликче, пълно с бял прах.

Маккормик ахна.

— Доналд… Господи… Боже господи! Какво правиш?

Грант изглеждаше изненадан.

— Какво… не знаеше ли? Стига, Ралф, да не си мислиш, че само ти си падаш по забавленията?

— Не, но…

Маккормик смаяно го гледаше, докато той изсипваше кокаина на купчинка и после я раздели на редове с кредитната си карта. Извади от джоба на вълнената си риза сребърна тръбичка, засмука една от пътечките, отпусна се назад и си избърса носа.

— О, да. — Грант усмихнато поклати глава. — Ралф, ако знаеше какъв ден изкарах, щеше да разбереш какво невероятно удоволствие изпитвам.